Ричард Леймън - Плът

Ако изпие достатъчно, може да забрави цялата ситуация, в която се намира.

Но пък ще го направи по-уязвим.

Още една доза и затвори бутилката.

Наведе се над раничката, извади Полароида на Дана и го отвори. Светкавицата беше закрепена към горния край. Изправи се и отново пое дълбоко въздух. Приятно му беше да вдишва, да пълни дробовете си. Те вече не бяха толкова стегнати, колкото преди малко. Дори си даде сметка, че вече не трепери. Главата му бе леко замаяна. Водката ли беше сторила това?

Върна се обратно при масичката и остави апарата. Отново отпи.

След това — пак.

Взе апарата и отиде до далечния край на барплота. Повдигна подвижната част, остави я отворена и влезе зад бара. Спря пред люлеещите се врати. Зад тях беше тъмно.

Кухнята.

— Има ли… — започна той, но втората част от въпроса („… някой вътре?“) не излезе от устата му.

Щеше му се да не се бе обаждал. След като чу гласа си, страхът отново го обзе и нещо стегна гърдите му.

Насочи светлината през горната част на вратите. Лъчът пробягна трепетливо по пода на кухнята.

Надуши кръвта, преди да я види. Мирисът му бе познат, защото бе събрал част от своята кръв в бурканче от майонеза, за да си намаже лицето на празника на Вси Светии и да изплаши момчетата. Кръвта му миришеше точно така — на метал и малко напомняше на железопътни релси.

Светлината попадна върху петната кръв. Имаше ги в изобилие. Почти по целия под. Бяха кафеникави.

Бледи тебеширени кръгове очертаваха мястото, където са били телата.

Всичко започва да става истинско, помисли си той.

По дяволите!

Започваше да става прекалено истинско.

Беше допуснал огромна грешка. Нямаше какво да прави тук. Беше тъпак, набъркал се където не му е работата.

Отмести светлината. Започна да отстъпва. Усети някой да се прокрадва зад гърба му и рязко се извърна. Нямаше никой. Бързо отиде до другата страна на плота.

Хич нямам нужда от това. Няма какво да доказвам. Не ми трябват парите на Дана.

Вече близо до вратата, той клекна и навря фотоапарата в раничката.

Да направи снимки. Как ли пък не.

Изправи се, вдигна раничката в ръка и прокара пръст през примката на спалния чувал.

По дяволите — беше забравил свещите.

С подмятащите се до крака му вързопи бързо отиде до масичката. Докато духаше едната свещ, зърна столовете, които бе поставил да блокират пътя към тоалетните.

Остави ги. Кой го е еня?

Духна и втората свещ. Проследи със светлината на фенера пътя до вратата. Отвори вратата.

Усети нощния вятър с мирис на дъжд върху лицето си.

Загледа се през дъжда към колата на Дана. Различи малкия тъмен силует в края на паркинга. Вятърът брулеше малкото пластмасово знаме, прикрепено към антената.

Бих се изненадала, ако издържиш и десет минути.

Кучка. Никога няма да го остави на мира. Ще го разправи на всички. Ще стана за посмешище.

С ритник Роланд затръшна вратата.

— Оставам! — изкрещя той. — Мамицата му!

Пристъпи по-близо до бара. Разви спалния чувал, свали такето и якето и седна върху меката постеля.

Трябваше да постъпя така още от самото начало.

Нямаше нужда да оглеждам наоколо.

Трябваше да го направя, както го бях замислил.

Бръкна дълбоко в раницата, отмести свещите и апарата и напипа метала.

Белезниците издрънчаха, докато ги вадеше.

Щракна едната халка около лявата си китка, а другата — около пръта за крака под барплота.

Със стиснат под мишница фенер той се прицели по посока на масичката и метна ключето. То се удари в някаква бутилка и тупна на масата.

Не можеше да го стигне.

Ще видим дали ще изляза, помисли си той.

Ще видим кой ще прекара нощта тук.

Почти беше време да си тръгва, а дъждът, който се лееше около заведението на Габи, не показваше никакви признаци за намаляване. Алисън се дръпна от прозореца. Беше доволна, че зае от Хелън екипировката й против дъжд. Ако беше тръгнала с шушляковото си яке, щеше да подгизне.

Не и ако Евън дойде да ме прибере, помисли си тя.

Никакъв шанс.

Кой знае, може да реши да те изненада. В края на краищата се появи снощи, когато не го очакваше.

Алисън се отправи към току-що освободилата се маса. Пусна бакшиша в джоба на престилката и започна да раздига мръсните чинии и чаши.

Ако въобще го е грижа за мен, ще ме прибере, мислеше тя. Навън е направо потоп и ако той не ме вземе с колата, ще трябва да се прибера пеша. Ако дойде и ме спаси, ще си спечели благоразположението ми. Би трябвало да му ясно това.