Ричард Леймън - Плът

Роланд прибра апарата в раничката. Навеждайки се, той я метна на гърба си и започна да наглася презрамките. Взе спалния чувал и щангата.

— Какво ще кажеш да светнеш фаровете, докато вляза вътре, а?

— Що не? — светлината прободе тъмнината. — Забавлявай се.

— Ще дойдеш да ме вземеш в зори, нали? — не беше молба.

— Кракът ми няма да стъпи вътре.

— Мисля, че все пак ще влезеш — повтори той и излезе от колата. Застанал под дъжда, се наведе и каза: — Снимките са у мен.

— Дай ми ги — рязко изкомандва Дана.

— Ще ги получиш сутринта. Ако не влезеш, никога вече няма да ги видиш. Но всички останали ще могат да им се насладят.

— Подлец!

Той тръшна вратата. Когато минаваше пред колата, Дана натисна клаксона и той подскочи. Обърна се. Изгледа я свирепо. След това сви устни над кривите си зъби и продължи. Горе на верандата разкъса полицейската лента и спря пред вратата. Започна да откъртва дъските.

Бясна, Дана го наблюдаваше. Сърцето й биеше лудо, въздухът излизаше със свистене през ноздрите й. Представи си за миг как изтичва след Роланд и забива главата му във вратата така, че да загуби съзнание. Бързо го претърсва и взима снимките.

Но не помръдна.

Като знаеше какъв й е късметът, мерзавецът най-вероятно щеше да я чуе как се приближава.

Представи си как Роланд се обръща и разцепва главата й с щангата.

Беше в състояние да го направи.

Той е страхливец и при това — с не особено стабилна психика.

Представи си как издърпва тялото й в ресторанта.

Мислите й започнаха да я плашат.

Роланд отвори вратата. Вдигна спалния чувал от пода, хвърли поглед към Дана и влезе. Вратата се затвори.

Дана изгаси фаровете.

Наведе се през седалката и заключи вратата от другата страна на шофьора.

Посегна към стартера. Възнамеряваше да изключи двигателя, но изведнъж промени решението си, превключи на задна скорост и бавно подкара. Мислеше да си тръгне. Онзи мерзавец си го заслужава. Но ако види, че си е тръгнала, може да изнесе спалния чувал на верандата. А трябва да прекара нощта вътре. Такъв е облогът. Това е наказанието му, че е такъв скапаняк.

И затова, че е гледал снимките.

Те бяха при него сега!

Дана си даде сметка, че вероятно е съвсем близо до края на паркинга и натисна спирачките. Колата спря. Тя вдигна ръчната спирачка и изключи двигателя.

Когато очите й привикнаха с тъмнината, започна да вижда ресторанта. Постройката беше на около петдесет метра пред нея — тъмен силует, широк колкото паркинга.

Изглеждаше зловещо.

А Роланд беше вътре.

Дана се усмихна.

— Наистина ще си прекараш добре — промърмори тя.

Роланд затвори вратата зад себе си. Застана неподвижно и се опита да различи предмети в тъмнината. Нищо не виждаше. Чуваше само ударите на сърцето си, учестеното си дишане и шума от дъжда.

Няма от какво да се страхуваш, насърчи се той.

Тялото му като че ли не беше на същото мнение.

Знаеше какво иска да направи — да пусне спалния чувал, да свали раницата ида намери фенера. Но не можеше да помръдне.

Хайде, направи го.

Уж беше убеден, че всичко ще е наред, но една част от него знаеше с абсолютна сигурност, че в тъмнината наблизо се крие нещо. Знае за неговото присъствие. Чака. И ако направи и най-малкото движение, щеше да дойде при него.

Тихото виене от двигателя на колата на Дана го накара за миг да забрави страха си. Обърна се и отвори вратата, фолксвагенът се отдалечаваше.

Дали си тръгваше?

Отначало тази мисъл го разтревожи, а после го изпълни с облекчение. Ако тя наистина се омете, не се налага да прекара нощта в ресторанта. Може да излезе на верандата. И да е нащрек. Щом тя се върне, отново ще влезе вътре.

Ако се върне.

А ако не се появи сутринта, ще извърви пеша няколкото километра до града и пак ще спечели облога.

Колата обаче не зави. Застана в края на паркинга, където той видя как проблясва червената светлина от натискането на спирачките.

Спря напълно.

Двигателят млъкна.

Надеждите на Роланд се изпариха. Дана нямаше да си тръгне. Само осигуряваше по-голямо разстояние между себе си и ресторанта. Вероятно близостта на постройката я изнервяше.

Известно време продължи да гледа колата, но тя не помръдна.

Като остави вратата отворена, за да може да се измъкне бързо при необходимост, Роланд пусна чувала на пода. Свали раницата и извади фенера. С гръб към вратата той затърси бутона. Появи се силен лъч. Той освети с него отдясно наляво. Сенки заподскачаха и заиграха по стените, но към него не се приближаваше нищо.