Ричард Леймън - Плът

— Може.

— Ти беше. Връщахме се пеша, след като бяхме гледали посред нощ „Неканените“. Ти твърдеше, че човек се превръща в блуждаещ дух, когато още не знае, че е мъртъв. Душата му или не знам кое точно продължава да мисли, че още е жив. Не помниш ли, че така го обясни?

— Е, това е една от теориите.

— Тези двамата направо са ги помели снощи. Какво по-внезапно? Така че духовете им сигурно блуждаят наоколо, нали?

Роланд не й отговори.

— Фотоапаратът ми е на задната седалка. Може да успееш да ги заснемеш.

— На светофара завий наляво — промърмори той.

Дана погледна в огледалото за обратно виждане. Пътят зад нея беше пуст, затова намали. Отпред се задаваше пикап. Тя примижа от светлината на фаровете му. Той профуча край тях и изпръска вратата и прозореца от нейната страна. Тя направи завоя и пое дълбоко въздух. Пътят напред беше тъмен, ако се изключат няколкото улични лампи. От двете страни имаше къщи. Знаеше, че пътят води извън града, но не можеше да се сети за ресторанта.

— Ти не вярваш в духове — обади се Роланд.

— Но ти вярваш. Или това е само част от преструвката ти?

— Не ме е страх от тях.

— Виждал ли си някога дух?

— Не.

— Още не, а?

— Ако духовете съществуват, те са безобидни. Нищо не могат да ти направят.

— Имаш предвид, че не могат да ти прережат врата или нещо подобно, така ли? — Дана го погледна и се ухили.

— Те не могат да държат нож. Или пък каквото и да било. Те не са материални. Могат само да се появяват.

— И да те превърнат в бродещ маниак.

— Само ако те е страх от тях.

— А теб не те е страх, разбира се.

— Няма причина да ме е страх.

— Кого се опитваш да убедиш?

Роланд не отговори.

— На жената направо й размазали главата, нали така? — не спираше Дана. — Значи ли това, че и духът й ще бъде без глава?

— Не съм сигурен.

— Мислех, че си специалист по въпроса.

Дана видя, че напред няма повече къщи. От двете страни на пътя се ширеше пусто поле, из което тук-таме се забелязваха дървета.

— Къде е това място все пак?

— Почти стигнахме.

— Странно място за ресторант. Толкова настрани…

— Отбивката е след следващия завой. Там трябва да свиеш надясно.

— Не че знам много за тези неща — подхвана отново Дана, — но съм готова да се хвана на бас, че духът на мадамата ще е без глава. Просто така си мисля, нали разбираш?

— По-добре намали.

На върха на хълма, далеч пред тях, се появиха светлини от фарове. Огледалото за обратно виждане й показа, че зад тях няма никой. Тя натисна спирачката, но не виждаше никаква отбивка.

— Накъде?

Роланд посочи с ръка.

Пътят беше тесен, по-скоро приличаше на алея.

Дана намали скоростта и колата едва пълзеше. Докато завиваше, светлината от фаровете огря голяма дървена табела. Опита се да прочете издяланите букви, но дъждът по предното стъкло й попречи. Чистачките, макар че сновяха наляво-надясно, не вършеха работа. Светлината от фаровете се отмести от табелата. Като присви очи, Дана видя продължаващия да се стича дъжд, отблясъците от фаровете на паважа и полето от двете страни на пътя.

— Парите у теб ли са? — попита Роланд.

— В чантата са — ухили се тя. — Макар че никога няма да ги получиш.

— Ще ги получа.

— Бих се изненадала, ако издържиш и десет минути.

— Ще се върнеш на зазоряване, нали?

— Не. И двамата ще сме обратно в града и сгушени в леглата си преди полунощ.

— Искам да кажа — при положение, че не се откажа, което нямам намерение да направя — ти ще се върнеш в зори, нали?

— Само излез.

— Искаш да видиш какво има вътре, нали?

— Ни най-малко.

— О, защо не влезеш?

— Нямам никакво намерение.

Полето отстрани на пътя беше изчезнало и Дана разбра, че са влезли в паркинга. Продължи да кара напред. Отначало не видя ресторанта. Но скоро светлините от фаровете се плъзнаха по стълбите, по верандата и по вратата. Бледата полицейска лента беше привързана между гредите на верандата. На вратата бяха заковани дъски.

Дана спря точно пред стълбите и изгаси светлините.

— Леле, къде изчезна ресторантът?

— Как ще вляза?

Дана се наведе, облегна глава на волана и затършува между краката си. Ръката й опипваше мръсния под, докато намери щангата. Вдигна я и я подаде на Роланд.

— За всичко си помислила, нали? — промърмори той.

Извивайки се на седалката, Дана се изправи на колене и взе фотоапарата от задната седалка.

— Хубаво да снимаш. Особено жената. Така както е без глава. Ще е много впечатляващо.