Ричард Леймън - Плът

Силия се ухили:

— Не бива да съдиш за човека по съквартирантите му. Та Господи — само виж моите!

Роланд беше сам и чакаше. Щеше му се Джейсън да е тук, а не в Уестън на сватбата на сестра си. Щяха да си поговорят за облога, да се шегуват. Не предвещаваше да е толкова ужасно.

И друго — ако Джейсън беше тук, нищо подобно нямаше да се случи. Дана сигурно не би се държала така.

Кучка.

Винаги го бе презирала и той добре знаеше това. Но никога не бе позволявала да си проличи, както направи днес.

Сигурно е бясна, защото Джейсън замина без нея. Винаги ходеха на кино в петък вечер, а после се отбиваха някъде да се начукат.

Но днес бе различно.

Нямаше да има игрички и закачки с Джейсън, така че — защо да не си го изкара на Роланд?

Пристъпи към прозореца.

Навън валеше адски.

Кола зави по Спринг стрийт, а фаровете й осветиха паркинга. Стомахът на Роланд се сви. Но докато колата приближаваше задния вход на общежитието, той констатира, че не е фолксваген.

Часовникът на бюрото му сочеше девет без петнадесет. Ако Дана не закъснее, щеше да е тук едва след петнадесет минути.

Четиринадесет.

Стомахът му продължаваше да е свит.

Кучка такава. Защо постъпва така с мен?

Да не би да е свързано със снимките? Точно тогава побесня — като осъзна, че ги е виждал.

Навеждайки се над бюрото на Джейсън, Роланд отвори най-долното чекмедже. Повдигна натрупаните списания Пентхаус и Хъслър и извади плика. Отнесе го до своето бюро, седна и запали настолната лампа. Извади от плика десетте снимки и ги разположи на бюрото.

Две бяха преекспонирани.

Следващата, очевидно правена от близко разстояние, докато Полароидът е бил между коленете й, беше неясна. Джейсън трябва да е бил толкова възбуден, че е забравил да нагласи фотоапарата на фокус. Но беше опитал втори път и беше сполучил.

Да, вероятно на Дана никак не й е приятно, че съм ги видял.

Роланд отвори прикрепената към кръста си чантичка и извади сгъваем нож. Отвори го. Докосна лъскавата повърхност на снимката с острия връх.

— Как ти харесва това? — попита той с пресипнал глас.

Прищя му се да забие ножа, но не посмя. Джейсън щеше да се досети, че той го е сторил.

Докосвайки брадичката си с плоската страна на ножа, Роланд продължи да разглежда снимките.

Какво ще стане, ако й ги дам? Тогава може да ме остави на мира.

Ако й го предложа, ще разбере, че ме е страх.

Ще прекарам нощта в шибания ресторант и ще изкарам сто долара. Нищо сложно. А може да се окаже и забавно.

Забавно? Как ли пък не!

Нямаше избор. Ако се откаже, Дана ще разправи на всички какъв страхливец и лъжец е.

Ще измисля начин да й го върна.

Постави снимките обратно в плика.

Дочу приглушеното изсвирване на клаксон и трепна. Изправи се, зърна отражението си в стъклото на прозореца и изгаси лампата. Като се взря в тъмнината навън, различи силуета на фолксвагена костенурка на ъгъла. Беше Дана. На антената се вееше знаменцето.

Роланд отвори стъклената врата и се затича към колата. Беше се привел, сякаш дъждът беше тежък товар. Краката му джапаха в локвите по тротоара. Беше нахлузил тъмно таке и шушляково яке. Притискаше спалния чувал към гърдите си.

Дана се наведе през седалката, за да му отвори вратата.

След като се качи, той пусна спалния чувал между краката си, затвори вратата и свали малката раница от гърба.

— Чудесна нощ за твоето приключение — подметна Дана.

— Така е. Жалко, че няма гръмотевици и светкавици — обади се той. Звучеше напрегнат.

Дана отдалечи колата от ъгъла и пое през паркинга.

— Ще трябва да ми казваш накъде да карам.

— На Спринг стрийт завий надясно. Ще ти покажа къде да отбием.

Тя спря на изхода на паркинга, изчака няколко коли да минат и сви по Спринг стрийт. Валеше силно. Тя се наведе напред, за да вижда по-добре.

Роланд мълчеше.

Обикновено не спираше да говори.

— Страх ли те е? — попита Дана.

— Да, страх ме е. Чистачките ти въобще не струват.

— Разкажи ми по-подробно — настоя Дана.

Вместо да разчистват водата, чистачките я размазваха по предното стъкло и я превръщаха в непроницаемо петно.

— Не излязох тази вечер, за да загина в автомобилна катастрофа.

— Знам. Излезе, за да бъдеш убит в обитаван от дух ресторант.

— Обитаван от дух ли? И теб си те бива.

— Не мислиш ли, че е така? Нали ти ни разказа — на мен и на Джейсън, — че духовете се появяват, когато на някого му светят маслото прекалено бързо?