Ричард Леймън - Плът

Джейсън тръгна бавно и стъпваше внимателно, за да не вдига шум. Но знаеше, че ако има някой долу — някой жив, — този щеше да го е чул, когато извика Дана. Щеше да е чул дори и тихия разговор в кухнята.

Надзърна надолу по дървеното стълбище.

Беше тъмно като в рог.

Надяваше се електричеството на ресторанта да е пуснато и се сети за лампата и прахосмукачката, които бе видял. Щракна копчето до вратата. Долу се появи светлина.

— Искаш ли да остана тук горе и да пазя? — попита Роланд.

— Какво да пазиш? Хайде да слизаме?

Джейсън тръгна по стъпалата. Те изскърцаха под тежестта му. Представи си как някое се счупва и той пропада. Или още по-лошо — някой се крие под стълбището и сграбчва глезена му.

По средата на стълбата се спря и се наведе. Така виждаше почти цялото мазе. Отпред бяха наредени няколко секции с празни полици. Бяха пригодени за бутилки с вино и други ресторантски запаси. Отляво по тавана минаваха тръби и водеха до пещ в другия край на помещението.

Никаква Дана.

Никой.

Това виждаше.

Спусна се бързо надолу, отдалечи се от стълбите и погледна назад. Зад него нямаше никой.

Малко се поуспокои. Макар в мазето да имаше доста скришни места, той се съмняваше, че някой — жив или мъртъв — е там долу.

Само аз, помисли си той. И Роланд.

Независимо от това започна да претърсва. Роланд стоеше зад него, докато минаваше по пътеката между полиците.

Роланд. Зад гърба му. С дъската с пироните в ръка.

А аз вероятно съм единственият, който знае, че снощи е бил тук с Дана.

Ако Роланд…

Почти си представи как пироните пронизват черепа му.

Извърна се. С дъската, опряна на рамото, Роланд повдигна вежди.

— Искаш ли ти да водиш? — попита Джейсън шепнешком.

— Не, благодаря.

— Ако аз съм отпред, ми трябва дъската.

— Можеше да си вземеш отгоре.

— Дай я ти казвам!

— А аз какво ще използвам?

— Не се тревожи. Ако нещо се случи, аз така и така ще се справя по-добре от теб.

Роланд присви очи. За миг Джейсън почти очакваше Роланд да го халоса с дъската по главата. Не, няма да посмее, помисли си той. Не, когато съм с лице към него. Знае, че няма никакъв шанс да ме надвие. Аз съм по-едър, по-силен и по-бърз. Превъзхождам го.

— Май си прав — съгласи се Роланд и му подаде дъската.

Подновиха търсенето. Сега вече въоръжен, Джейсън се замисли. Трябва да е полудял, за да си въобрази, че Роланд може да се опита да го убие.

От това, че сме тук, хлапето е по-изплашено от мен.

И с пръст не е докоснал Дана.

По-скоро, поради изкривеното си съзнание, смята, че някой маниак от любимите му филми се е появил снощи и е посегнал на Дана.

Ами ако наистина е така?

Не! Никой не й е направил нищо. Била е тук сама. Изсмяла се е, за да подплаши Роланд, и сега вече е в общежитието.

Мъртва е, нашепваше съзнанието на Джейсън.

Но не откри трупа й в избата. Не намери локва кръв. Не видя дрехите й. Не различи следи от борба. Въобще не попадна на нищо, което да говори, че Дана е била долу в мазето и още по-малко, че е убита тук.

С облекчение напусна избата. Затвори вратата и се облегна за миг на нея.

— Какво мислиш, че е станало? — попита Роланд.

— Нямам представа.

— Защо не се махнем оттук?

Без да дочака отговор, Роланд тръгна към задната врата на кухнята, бутна я и възкликна:

— Ха!

— Какво има?

— Ела да видиш.

Джейсън се приближи бързо. Роланд опипваше ръба на вратата. Дървото близо до ключалката беше повредено.

— Някой е нахълтал със сила — отбеляза Джейсън.

— Не сме ние с Дана. Ние влязохме през предната врата.

— Господи!

Роланд прошепна:

— Някой друг е идвал.

Джейсън хвърли дъската и излезе навън. Зад ресторанта, чак до гората, се простираше огромно, покрито с плевели поле.

Слезе от верандата. Прекоси някогашната морава, обрасла с висока трева и плевели. Краят на моравата преливаше в полето. Делеше ги малко възвишение. Той го изкачи.

Роланд застана до него, а Джейсън засенчи очи с ръка и се огледа наоколо.

— Какво ще правим сега? — попита Роланд. — Плевелите ли ще претърсваме?

— Не знам.

Наоколо имаше декари поле, а зад него — гората. Идеята да бъде открита Дана изглеждаше невъзможна и безплодна.

Ако е сред плевелите, значи е мъртва, помисли си той.

— Може този тип да има убежище в гората — обади се Роланд. — Нали знаеш, колиба или къщурка. Онзи Ед Гейн, за когото ти разказвах…

— Никога няма да я открием — прекъсна го Джейсън.

— Може би… — Роланд не довърши изречението си.