Ричард Леймън - Плът

В Клинтън не правеха много често аутопсии. Но все пак бяха достатъчно, за да е доволен Стийв. Аутопсия се правеше на всеки загинал при злополука, самоубийство, убийство или при неочаквана смърт от заболяване. Аутопсия се правеше и на всички трупове, които щяха да се кремират, а не погребват. При тези обстоятелства дори малкото спокойно градче като Клинтън осигуряваше достатъчно възможности на Стийв да упражнява занаята си.

Трима нови клиенти само в четвъртък, помисли си Джейк, докато слизаше от колата. Стийв сигурно има чувството, че е отново в Лос Анджелис.

Джейк влезе през задната врата, която водеше към офиса на Бети. Тя спря да пише на машината и, като видя кой е дошъл, се усмихна. Завъртя се на стола.

— Отдавна не си идвал, Джейк.

Наклони стола назад и постави ръце на тила си — поза, която очевидно целеше да привлече вниманието на Джейк върху гърдите й. Работата на Бети не включваше постоянни срещи с клиентите на погребалното бюро, затова можеше да се облича както иска. Днес носеше тениска с надпис „Зарадвай ме“, прилепнал плътно върху едрите й гърди. Зърната им стърчаха под меката материя.

— Добре изглеждаш — отбеляза той.

— Естествено.

Тя се загледа в слабините му. Той не погледна надолу, но усети как платът около чатала му се надига.

— Е, да вървя, че Стийв ме чака.

— Няма нужда да бързаш. Хигинс още не е пристигнал — тя погледна лицето му. Очите й се разшириха. — Е, каква е историята?

— Коя история?

— Нова приятелка ли си намери?

Джейк поклати глава.

— Да не си дал клетва за въздържание?

— Не, просто имам много работа.

По устните й заигра усмивка.

— Е, ако някога нямаш чак толкова много работа… Мога да ти кажа, че купих нов гумен чаршаф за леглото и огромна бутилка масло за тяло, с което можем да се мажем един друг. Трябва да ме видиш как лъщя на светлината на свещ.

Джейк си представяше. Сви напуканите си устни и подсвирна замечтано.

— Ще го имам предвид.

— Надявам се, че ще намериш време, когато не си толкова зает.

— Непременно.

Тя кимна доволна. Отново се загледа в слабините му.

— С удоволствие ще се погрижа за него още сега. Има доста празни стаи наоколо. Какво ще кажеш?

— Не говориш сериозно, нали? — удиви се той, макар да знаеше, че тя прави точно това. — Намираме се в погребално бюро, все пак — припомни й той.

— Съвсем подходящо място, за да се погрижи човек за надървеност, а аз виждам точно такава в момента.

Тя стана. Носеше къса черна кожена пола. Голите й крака бяха слаби и с лек тен.

— Това е лудост — промърмори Джейк.

Усещаше как целият трепери. Наистина ли щеше да се остави да го увлече в играта си?

В този момент задната врата се отвори и Барни Хигинс, шефът на полицията в Клинтън, влезе. Бети се обърна към Барни:

— Здравей, Барн.

— Здрасти, Бети.

Дребният жилав мъж й намигна и цъкна с език:

— Как си го представяш това, дето го пише на тениската ти?

— Ти какво предлагаш, Барн?

— Къде ги намираш? Бих искал да поръчам няколко за жената — той се засмя и потупа Джейк по рамото. — Хайде да действаме. Зарязах страхотна игра на покер вкъщи — обърна се към Бети. — Къде е Стийв? Долу в кланицата ли?

— Стая В-1 — отвърна тя. — Забавлявайте се, момчета.

Излязоха от офиса й през страничната врата и слязоха по стълбището към мазето.

— Бива си го момичето, нали? — попита Барни.

— Да.

— Страхотна е. Ох! Как да не си поиграе човек на „Да скрием салама“ в нея, нали?

— Наистина е впечатляваща.

В дъното на стълбището Джейк отвори металната врата. Точно насреща бе стаята за аутопсии В-1. Стомахът му се стегна, когато пристъпи и отвори вратата. От стаята долиташе високо жужене, като от зъболекарска бормашина.

Със стиснат между зъбите остатък от пура Стийв Епългейт работеше сред облак от дим. А каквото и да бе заниманието му, то бе свързано с голата жена на масата пред него и с жужащата машина — източник на целия този шум.

Докато прекосяваше покрития с линолеум под, Джейк предпочете да гледа обувките си.

Моторът на триона млъкна.

— Кой е това? — попита Барни.

— Мери Бет Харкър. Вероятно става въпрос за аневризъм на главния мозък.

— Момичето на Джо Харкър?

— Точно така.

— О, Господи! Кога е станало?

— Снощи.

— Господи! Та тя на колко е? Осемнайсет? Деветнайсет?

— Деветнайсет.

— Господи! Та тя бе единствената му дъщеря.

Джейк усети как кръвта му се смразява. Кими. Божичко, ами ако това бе Кими? Как може да продължи да живее човек, ако нещо подобно се случи с детето му?