Ричард Леймън - Плът

От движенията й предницата съвсем се бе разхлабила и процепът бе станал още по-широк. Сега беше разтворен до долу.

— По дяволите! — просъска Джейк.

Тя се изсмя презрително.

— Възбужда ли те?

— Повече се възбуждам като остъргвам кучешка фъшкия, залепнала за обувката ми.

Очите й се отвориха широко. Лицето й почервеня. Гърбът й се скова. Тя обви кимоното плътно около себе си.

— Копеле такова!

Гласът й трепереше. Брадичката — също.

Джейк с удивление откри, че се готви да заплаче.

Тя рязко се извърна.

— Кими! — извика тя. — Стига си се мотала и веднага слизай!

— Барбара! — сряза я Джейк.

— Ходи се шибай!

Тя бързо напусна стаята.

Джейк остана на дивана — зашеметен, ядосан и объркан. Какво бе се случило току-що?

Обикновено, когато идваше да вземе Кими, Барбара се държеше сякаш е случайно наминал на гости селянин. Биваше високомерна и саркастична. Изпълваше се с удоволствие, че може да му натрие носа заради начина на живот, който си е осигурила, заменяйки го с Харолд.

А какво беше това днес?

Да се държи така при положение, че и Кими и Харолд си бяха вкъщи.

Харолд нямаше начин да не знае как е облечена.

Какво се опитваше да докаже?

Доста е очевидно, помисли си той. Опитва се да докаже, че може да ме възбуди.

Как само се скумроса, когато отхвърлих предложението й.

Това момиче си има сериозни проблеми.

Дълбоки проблеми, иначе нямаше да се държи така.

Дали не се разбираха с Харолд?

Боже, колко жалко, ако е така.

Боже, толкова съжалявам. Къса ми се сърцето, мръснице.

Тези жестоки мисли накараха Джейк да изпита вина. Припомни си, че някога я беше обичал и че е грехота да й мисли злото.

Ами Кими? Ако имаше проблеми между Барбара и Харолд, те непременно щяха да се отразят и на детето. Той не искаше подобно нещо. Щом Кими трябва да живее с майка си — а няма друга реална възможност, докато Джейк е неженен, — той иска тя да е в дом, където царят любов и щастие.

Положението бе търпимо, докато бе сигурен, че Барбара се грижи добре за нея. Но днешната сутрин е пример, че Барбара започва да губи контрол.

А може само така да ми се струва, помисли си той. Всичко да е случайно. Утре Барбара има рожден ден. Щеше да навърши едва двадесет и седем. Но той помни какво му каза, когато стана на двадесет и една: „Оттук нататък всичко отива надолу.“ Очевидно го вярваше. След това всяка година около рождения си ден изпадаше в дълбока депресия.

Сигурно това е обяснението, увери се той.

Развява новите си дрехи пред бившия си съпруг, за да докаже, че все още има какво да развява.

А той я срязва.

Майната му.

Поне е хубаво, че странното й поведение не е нещо по-сериозно, а само е свързано с наближаващия рожден ден.

Ако това е обяснението.

— Здравей, татко!

Той се изправи и изведнъж се почувства щастлив. Кими идваше към него с усмивка. Както винаги, след като не я бе виждал дни наред, той остана поразен от нейната красота. Бе разкошно четиригодишно дете с огромни сини очи и с чудесна усмивка. Всички се заглеждаха по нея.

Харолд стоеше на прага и държеше сака с нещата й за през нощта. Кими стискаше Клу, малкото плюшено котенце. Тя протегна ръце. Джейк я вдигна и целуна.

— Как е бебето ми? — попита той.

— Не съм бебе, а момиченце.

— О, извинете ме, моля ви.

Като се изтегли назад ухилена, тя забоде пръст в гърдите на Джейк.

— Изцапал си се, татко.

— Така ли? — той погледна надолу.

Кими отмести пръст и го перна по носа.

— О, измами ме!

Смеейки се, тя лапна показалеца си. Очите й бяха пълни с пакостливост. Следваше номера с Мокрия Уили.

— Не, няма да успееш — съпротиви се Джейк.

Отдръпна я от себе си, преди да успее да навре мокрия си пръст в ухото му. Тя се кикотеше и се опита да го достигне, но той се освободи и я остави на пода.

Не може да си го позволи пред Харолд, помисли си той.

С известна болка се зачуди дали прави номера с Мокрия Уили и на Харолд.

— Хайде да поемаме — подкани той.

Подаде й ръка. Кими стисна здраво показалеца му и го поведе.

— Прекарайте добре — обади се Харолд. Той подаде сака на Джейк. Усмивката му бе напрегната. — Нали утре ще я върнеш?

Джейк кимна.

Тръгнаха. Хубаво беше да е отново вън от къщата. Той се усмихна на Кими.

Нейната усмивка беше се стопила.

— Не трябваше ли и утре да остана при теб?

— Този път — не. Утре е рожденият ден на мама.

— Знам.

Тя му хвърли раздразнен поглед. Никак не одобряваше да й се казват неща, които вече знаеше. Смяташе, че й уронват достойнството.