Ричард Леймън - Плът

— Готова си да се обзаложиш на сто долара, че няма да вляза в ресторанта?

— Напълно.

— Ти си луда.

— Имаш ли сто долара.

Роланд се поколеба.

— Така си и мислех — подигра го Дана.

— Това са бая пари.

— Предлагам ти сделка. Ако загубиш, няма защо да ми плащаш и цент. Просто зарязваш смахнатото си поведение. Спираш да носиш тези тениски и се държиш като човешко същество.

Той се намръщи.

— Не знам. Това значи…

— Готвиш се да се измъкнеш, а?

— Не.

— Договаряме ли се?

— Единственото, което трябва да направя за да спечеля, е да вляза в ресторанта, нали?

— През нощта — уточни Дана.

— Дадено.

— Ще влезеш довечера и ще прекараш цялата нощ. Сам.

Усмивката му започна да изчезва.

— А що се отнася до фотоапарата ми, можеш да го вземеш.

— А ти как ще разбереш, че съм останал там цялата нощ? Искам да кажа, бих могъл да се измъкна. Не, че ще го направя, но…

— Ще бъда отвън в колата си. И кой знае — може от време на време да идвам да проверявам дали си още вътре.

— Приемам облога.

— Ще мина да те взема довечера в девет.

— Е, добре де. Може би сбърках — обади се Хелън.

— А? — недоразбра Алисън.

— От половин час не си погледнала в „Крал Лир“, а седиш вторачена в телефона.

— Мислих си, че може да звънне.

— И аз. Е, може и двете да не сме били прави. Аз си представях, че ще се втурне да се бори, за да те спечели, но…

— Той се бори да не ми обръща внимание.

Силия, излегната на дивана, свали стереослушалките и попита:

— Изпускам ли нещо?

— Алисън започва да се притеснява.

— Тогава му звънни — посъветва Силия.

— Не мога.

— Не може — повтори Хелън. — Поставила е условията си. Следващата стъпка трябва да е на Евън.

Простенвайки, Силия се надигна и седна.

— Нали не възнамеряваш да прекараш целия ден в очакване на обаждането му? — попита тя Алисън. — Трябва да направиш нещо, за да го разкараш от главата си. А и аз искам да изляза.

— Опитай да стигнеш за лекциите в два — предложи Хелън.

— Семинарът е пълна глупост. А и цели три седмици не съм отсъствала от час. Нужна ми е почивка. Особено след вчера.

— Казваше ти, че ще съжаляваш — напомни Хелън. — Защо записа часове за петък следобед?

— Хайде да се поразходим — Силия погледна към Алисън. — Какво ще кажете да отидем до Търговската алея.

Алисън хареса предложението.

— Ще можеш ли да вървиш толкова дълго?

— Малко движение ще ми се отрази добре. Ще се разкърша.

— Какво ще кажеш, Хелън? — попита Алисън. — Искаш ли да дойдеш?

— Тц.

— Хайде де! — подкани я Алисън. — Превръщаш се в отшелничка.

— Днес сутринта имах цели три лекции. Какво общо има това с отшелничеството? — тя се изправи и отиде до прозореца. — А и освен това се кани да вали.

— Кой го е страх от малко дъжд? — не се предаваше Алисън.

— А и ще трябва да се преобличам.

— О, можеш да излезеш и така — обади се и Силия.

Хелън се обърна и се заоглежда, сякаш обмисляше предложението на Силия. Домашната й рокля приличаше на стара покривка — не липсваха дори лекетата. Тя щракна закопчалката, която се бе разтворила под тежките й гърди.

— Ако не свалям шлифера…

— Не се занасяй — сряза я Силия.

— Ще си остана вкъщи.

— Не, хайде! — настояваше Алисън. — Какво? Да прекараш целия следобед затворена вкъщи? Ако не сваляш шлифера, никой няма да знае с какво си облечена отдолу. А и роклята не е чак толкова лоша.

Хелън погледна към Силия.

— Не ми пука. Ходи както искаш. Само хайде да тръгваме.

— След минута съм готова — обади се Алисън.

Докато се отправяше към всекидневната, чу Силия да нарежда:

— По дяволите, поне си сложи гащи. Ако се изтърсиш по задник ще представляваш страхотна гледка.

Отговорът на Хелън, ако имаше такъв, не се чу.

Усмихвайки се, Алисън се заизкачва към таванската си стая. Осветлението беше толкова оскъдно, че не се виждаха стъпалата. Тя се хвана за парапета, докато бързаше нагоре. Стаята й не беше много по-светла от стълбището. Без да пали осветлението, пристъпи към единствения прозорец и погледна навън.

Наистина беше доста мрачно. Определено се задаваше буря, но сигурно ще мине известно време, преди да се развихри.

Най-вероятно ще започне, когато отивам на работа до заведението на Габи, помисли си тя.

Можеше да помоли Евън да я откара. Той на драго сърце…

Сети се и отново почувства празнота.

Какво направих?

Всичко ще е наред, внушаваше си тя. Ако ще къса с мен заради такова нещо, по-добре е да не сме заедно.