Ричард Леймън - Плът

— Нали искаш да видиш гостите?

— Може би.

— Ще бъде забавно.

Той отвори вратата на колата, за да може Кими да влезе, и я постави на детската седалка. Докато затягаше колана, тя навря Клу в джоба на панталона, така че сивата главичка стърчеше като от торбата на кенгуру.

След това пъхна показалец в устата си.

— О, не! — престорено се изплаши той.

— О, да!

Джейк я сграбчи за китката, но се остави да го пребори. Мокрият пръст се навря дълбоко в ухото му.

— О, този път успя!

Но преди да може да повтори номера си, той се измъкна от колата.

Заобиколи и седна зад волана. Кими бе готова за следващ Мокър Уили, но колкото и да се стараеше да го достигне не можеше.

— Предпазният колан ме спаси — отбеляза той.

— Ела тук.

— Няма начин. Да не мислиш, че съм тъп?

— Ъ-хъ — отвърна тя и кимна с глава.

— Умница — каза той и изкара колата си на улицата. — И така, какво искаш да правим днес?

— Да ходим на кино.

— Значи — отиваме на кино. Нещо специално ли ти се гледа?

Личицето й засия, а очите светеха от възторг.

— Питър Пан.

— Но ние гледахме Питър Пан миналата седмица.

— Наистина, ама съвсем наистина искам да видя Питър Пан отново.

— Да, защо не? Може би този път крокодилът ще глътне капитан Хук…

Ще глътне.

Роналд Смелцър.

Можеше цял ден да не се сети.

— А ще хапнем ли в Макдоналдс?

— Не.

— Татко!

Тя му се закани с юмруче, като се усмихваше.

— Е, добре. Щом настояваш.

— Татко, искам да поговоря с теб.

— Разбира се. Нали точно това правим.

Тя облегна лакът на тапицираната облегалка на столчето и се наведе към него. Изглеждаше сериозна.

— Нали няма истински крокодили?

— Кое те кара да мислиш така?

— Ами нали всичко е само на кино.

— Това не означава, че не съществуват.

— Дракула не е истински, и мумиите не са. Значи — и крокодилите не съществуват, нали?

— Разтревожена си, а?

— Не е смешно.

— Крокодилите съществуват, но не бих се безпокоил за тях.

— Не искам да бъда изядена.

Джейк имаше чувството, че са го ритнали в корема.

— Е, просто ще трябва да си държиш очите отворени. Ако зърнеш крокодил да се приближава с клатушкане към теб, му метни една плодова дъвка и бягай. Със сигурност ще предпочете да яде дъвки вместо теб.

— Не съм толкова сигурна.

С чаша димящо кафе в ръка Дана Норис се върна на масата в ъгъла на студентския клуб. Прочете стихотворението още веднъж, сбръчка нос и въздъхна.

Защо не пишеше по-разбираемо този тип?

— Привети.

Тя вдигна поглед и зърна до масата Роланд.

Роланд Тъпака.

Всъщност той не беше тъпак — дори напротив. Но никой не успяваше да го отгатне по вида му.

Дългата му мазна черна коса бе с път по средата, като на героите от старите гангстерски филми. Чрез този стил, както обичаше сам да обяснява, изразяваше уважението си към Закеръл — бившият водещ на късно телевизионно шоу на ужасите.

Днес бе облякъл спортно карирано сако с крещящи цветове и една от неизменните си парцаливи тениски. Този път на тениската в телесен цвят бе изрисувана продълговата прободна рана с изобилие от ярка кръв и разпилени черва.

— Мога ли да седна при теб? — попита той.

— Опитвам се да уча.

Кимвайки, той придърпа оранжев пластмасов стол и се настани срещу нея.

Дана заби поглед в книгата.

— Какво според теб е „сила в зелен фитил“?

— Звучи ми като плесенясал дренаж.

— Голяма помощ ми оказа, няма що.

Роланд се наведе напред и опря лакти на масата.

— Чу ли какво е станало в ресторанта „Оукуд“?

— Защо не отидеш да хапнеш нещо? Приличаш на…

— … Жив труп — довърши той.

— Точно.

— Благодаря.

Той се ухили. Кривите му зъби приличаха на изкуствени — като онези, които се купуват за маскарада в навечерието на празника на Вси Светии.

Дана не разбираше как Джейсън го търпи за съквартирант. А още по-малко — как може да са приятели.

— Значи не си чула.

— Какво да чуя?

— За избиването.

— А, избиване. Това обяснява блясъка в очите ти.

— Станало е извън града. При оня стар ресторант „Оукуд“. Мъж и жена дошли от Лос Анджелис с намерението да го отворят наново. Мястото не работи от години — откакто няколко от постоянните посетители опънали петалата, след като яли там. Отровили се — той размърда тънките си черни вежди. Излъчваше доволство. — Та снощи били там да пооправят, но мъжът напълно превъртял и прострелял жена си с пушката в главата. В този момент се появило някакво ченге и му видяло сметката.