Ричард Леймън - Плът

Джейк си пое дълбоко въздух и се изправи.

Трябваше да го направя, уверяваше се той. Щях да съм мъртъв, ако не го бях застрелял.

Не беше оправдание, а самата истина. Но от снощи толкова пъти си бе припомнял истината, че вече му призляваше от нея.

Отиде в банята и пусна душа.

Снощи водата, която се стичаше в канала, бе розова от кръвта на Смелцър. Беше се къпал, докато топлата вода свърши. След това изчака половин час и се изкъпа втори път. Сега беше третият.

Застана под топлата струя и започна да се сапунисва. Спомни си. Смелцър вдига глава, след като бе откъснал парче плът от корема на жената. Парчето се откъсна и той започна да обръща тялото си. Той посяга!

Престани, заповяда си Джейк. Виждал съм го стотици пъти, благодаря. Какво беше това — като проклетата телевизия ли?

Точно така, призна той. Колко пъти бяха показвали как Хинкли стреля по Рейгън? Или как совалката „Челинджър“ красиво се издига във въздуха и гръмва. И всеки път, когато започват да го показват, се надяваш, че този път ще е по-различно. Надяваш се, че са променили сценария и Хинкли маха с ръка вместо да стреля, а „Челинджър“ заминава в орбита, и ти се втурваш в кухнята, а Смелцър и съпругата му са заети с чистенето на пода и те гледат, сякаш си полудял. Но сценарият никога не се променя. Всеки път е точно така, както е било и предишният, независимо колко силно желаеш нещо да се промени.

Те не чистят пода. Тя лежи — от лицето й е останала само брадичката, а Смелцър е наведен над нея. Боже Господи! Какво прави?

Не, не искам да мисля за това. Днес е свободният ми ден. Защо и паметта ми не си даде еднодневен отдих? След около час ще взема Кими. Това ще ми помогне. Много. Но първо да звънна на Епългейт и да разбера кога ще е готов с резултатите от аутопсията на Смелцър. Оня тип вероятно е бил дрогиран. Това е почти единственото логично обяснение за поведението му. Да я яде! Господи!

Но как да свърже наркотика с микробуса? Двата инцидента трябва да са свързани по някакъв начин. Но по какъв?

Джейк приключи с душа, облече се и си направи нес кафе. После звънна в моргата.

— Бети? Джейк е на телефона.

— Как си, човече?

— Крепя се.

— Чух за снощи. Било е доста неприятно, предполагам.

— Имал съм и по-добри случки.

— Довечера съм свободна, ако имаш нужда от малко любов.

— Благодаря за поканата.

Представата на Бети за „малко любов“ всъщност беше изтощително занимание. Тя бе двадесет и две годишна руса красавица. Беше шампионка по гимнастика в гимназията, а сега бе прехвърлила изпълненията си в спалнята. Наистина беше страхотна. Няколкото срещи се бяха оказали истински приключения, но и крайно изтощителни. А след това някак съжаляваше за времето, прекарано с нея.

Сега бе доволен, че има извинителна причина, за да я избегне.

— Опасявам се, че не мога довечера. Тази събота и неделя съм Кими.

— Обади се, ако промениш решението си все пак.

— Ще го имам предвид. Стийв наоколо ли е?

— Днес няма да идва.

— Майтапиш се.

— Не бих си го позволила с теб, човече. Още рано сутринта му звънна доктор Уилис, следователят от Марлоу. Уилис искаше Стийв да огледа някакъв труп, на който са се натъкнали.

— Имаме си достатъчно наши трупове.

— Уилис и Стийв са стари приятели. А Уилис има истинска спортна площадка зад къщата си. Май няма да е само професионална консултация. А и Стийв взе такъмите си за голф.

— Чудесно. А утре е събота.

— Предупреди ме, че ще звъннеш. Каза да ти предам, че утре сутринта със сигурност ще е тук и веднага ще се захване с твоя човек.

— Добре.

— Сигурен ли си за довечера? По кое време си ляга хлапето ти?

— Не съм много във форма.

— Мога да ти помогна да се оправиш. Е, добре, както решиш.

— Ще се чуем след време — каза Джейк. — Не си давай много зор.

— Ти също.

Той затвори.

Петнадесет минути по-късно вкара колата в кръговата алея пред къщата и я спря зад червено Порше с регистрационни номера, на които пишеше „На ББ“.

Колата на ББ щеше да изглежда най-добре, забита в някое дърво, помисли си Джейк. Веднага изпита вина. В края на краищата тя бе майката на Кими. И Кими я обичаше. Лош вкус от страна на хлапето. Но човек обича майката, която му се е паднала, дори да е мръсница.

Гърдите му бяха стегнати, а устата — пресъхнала, когато стъпи на предната веранда и натисна звънеца. От вътре се чуваше тиха музика — началото на Петата симфония на Бетховен.

Харолд Стандиш отвори вратата. Отстъпи, вдигна ръцете и помоли: