Ричард Леймън - Плът

Хвърли поглед назад.

Евън Форбс й се усмихваше.

— Да си говори човек сам е признак на лудост — информира го тя.

— Но аз говорех на теб. Това също ли е признак на лудост?

— Би могло така да се възприеме.

Беше забелязвала Евън из студентския комплекс. Знаеше че е от малцината студенти, които преподават английска литература. Бе запомнила също и начина, по който я гледаше предишната вечер, докато му сервираше в заведението на Габи.

Тя взе хамбургера, пържените картофи и бирата си.

— Имаш ли нещо против да седнем заедно?

— Не. Чудесна идея.

Евън я последва до една от свободните маси.

— Няма ли да си поръчаш нещо? — попита тя.

Поклащайки глава, той седна срещу нея, взе от пържените й картофи и отговори:

— Ще ям от твоите.

— О!

Той сдъвка парчето картоф, преди да продължи:

— Всъщност — вече съм ял. Зърнах те да излизаш от библиотеката и те проследих дотук.

Усети как лицето й пламва.

— Доста труд, само за да хапнеш един картоф.

Като си припомни случката, Алисън се усмихна.

— Тогава ти изяде всичките ми пържени картофи — отбеляза тя.

— От нерви. Така се предпазвах да не загриза ноктите си.

— А вероятно бяха и по-вкусни.

Пресякоха жп линията, минаха край обществената пералня, където Алисън носеше мръсните си дрехи веднъж седмично, и завиха по Епъл лейн. Къщата на професор Тил беше третата от ъгъла. Лампата на верандата светеше, а стаите на приземния етаж бяха тъмни. Прозорците на горния етаж обаче светеха и Алисън предположи, че поне една от съквартирантките й си е у дома. Сигурно Хелън. Силия най-вероятно още е в бара на Уоли и вдига врява, докато пие бира след бира. Дървено стълбище отстрани водеше към горния етаж, а лампата над вратата беше угасена.

Евън вървеше до нея по алеята през двора, макар това да го принуждаваше да стъпва по влажната трева. Алисън крачеше по тесния паваж. Заедно се изкачиха по стълбата. На площадката той остави сакчето й на пода.

— Ще ме поканиш ли да вляза?

— Май не.

Отвътре долиташе музика и тихия мек глас на Лайънел Ричи.

— Една от съквартирантките ти е тук, за да бди над твоята добродетелност.

Алисън стисна ръката му.

— Уморена съм. Искам да си легна.

— Без Евън.

— Ще се видим ли утре?

Той кимна.

— А сега какво? Мога ли да те целуна за лека нощ?

— Мисля, че това е разрешено.

На лунната светлина тя забеляза как той се усмихва. Вдигна ръката й и я целуна галантно.

— До утре, тогава.

Той се обърна и се приготви да си върви.

— Евън?

Той се обърна.

— Да?

— Не се дръж така — прошепна тя.

— Прощавай, прелестна девойко.

Алисън се облегна на рамката на вратата и го наблюдаваше, докато слиза по стълбите. Стъпалата скърцаха под тежестта му. После той не пое по алеята, а направо през моравата — към тротоара.

Алисън извика: „Мерзавец такъв!“ Но той дори не се обърна.

Отключи вратата. Докато влизаше, Хелън надзърна от спалнята си.

— Всичко е наред — увери я Алисън. — Сама съм.

— Какво стана? — очевидно бе чула думите на раздяла.

— Малко недоразумение.

— Малко?

С чаша кока-кола в ръка и пакет чипс, стиснат под мишницата, Хелън отиде до люлеещия се стол и се настани в него. Бе навлякла хавлия, а лилавите чорапи се бяха смъкнали около глезените й.

— Чух ви да се качвате по стълбите, затова изчезнах. Реших, че може да го поканиш да влезе.

Алисън остави сакчето на ниската масичка. Седна на дивана, събу обувките си и подви крака. Да седиш не било чак толкова лошо, помисли си тя и въздъхна.

— Искаш ли кока-кола или нещо друго?

— Не благодаря.

— Чипс? — Хелън й поднесе пакета. — Със сметана и лук са.

— Прекалено съм разстроена, за да ям.

— Точно тогава храната помага. Запълва празнината.

— Ако хапвах нещо всеки пък, когато съм разстроена щях да съм…

— … Буре като мен — довърши вместо нея Хелън и лапна още един картоф.

Алисън поклати глава.

— Не си толкова дебела.

— Не съм и кожа и кости.

Ако имаше привлекателно лице, Хелън можеше да бъде описана като „приятно закръглена“, помисли си Алисън. Но тя нямаше дори и това. Напротив. Лицето й бе сивкаво, с широко чело и с изпъкнали очи зад огромните й кръгли очила. Имаше вирнат нос, който даваше възможност да се гледа направо в ноздрите й. Устните й бяха плътни, а шията — толкова дебела, че скриваше всичките й двойни и тройни брадички.

— Искаш ли все пак да ми разкажеш какво стана? — попита Хелън, без да престава да дъвче.