Ричард Леймън - Плът

— Трябваше да го видиш. Изскочи отнякъде и се насочи право срещу мен — говореше той и изкачваше стълбите. — Най-големият проклет плъх, който съм виждал. Разбира се, трябва да призная, че досега никога не съм виждал плъх.

Пеги отстъпи назад, по-далеч от вратата. Ръката й беше върху гърдите.

Спря, когато дупето й опря барплота. С ръце се опита да се надигне.

Рон стигна горния край на стълбището. Намръщи се:

— Добре ли си?

Тя си пое дълбоко въздух.

— Ужасно ме изплаши… Да викаш така.

— Извинявай. Но онова нещо доста ме стресна.

— Плъхът?

— Плъхът! Не ти ли казах, не няма от какво да се боиш?

Рон се усмихна и вдигна пушката.

— Хей, не си играй с…

Джейк Кори вървеше по асфалта (беше се отказал от наблюдението си и бе решил да стигне до колата си по царския път, а не през полето), когато чу изстрел.

Обърна се и хукна.

Господи!

Знаех си!

Господи! Не биваше да им позволявам да останат. Знаех си. Знаех си, че греша. Знаех, че той е там. Трябваше да ги принудя да си тръгнат. Проклети идиоти. Предупредих ги. Какво още можех да направя? Още много можех да направя, за да ги накарам да се махнат. Те много добре разбираха какво правят. Въобразяваха си, че на тях няма да им се случи. Или все пак Рон е успял да застреля кучия му син, а не — обратното! Надявай се. На бас се хващам, че единият е мъртъв, а нищо чудно — и другият, ако не тичам по-бързо!

Ресторантът беше пред него — изцяло в зрителното му поле, — докато тичаше натам.

Покрай колата.

Нагоре по стъпалата. Взимаше ги по три наведнъж, докато отваряше кобура и изтегляше револвера калибър 38. Рамото му опря вратата.

Дървото се разцепи. Разхвърчаха се трески и вратата се отвори.

Никой.

Продължи все така тичешком към люлеещите се врати.

Нахълта през тях в кухнята и зае положение за стрелба.

Не стреля.

Не знаеше какво вижда.

Жената с червените шорти лежеше на пода с лице нагоре. С лице? Тя нямаше лице! Може би само брадичка.

Рон бе наведен над нея с глава, заровена в корема й.

В кухнята нямаше никой друг.

Вратата към мазето зееше.

— Рон? Рон, накъде отиде той?

Рон вдигна глава. Кървящо парче от плътта на жена му висеше от здраво стиснатите зъби. Той се понадигна. Вторачи се в Джейк. Очите му бяха спокойни. Продължи бавно да дъвче. След това посегна към пушката.

Куршумите на Джейк Кори го размазаха.

Алисън напълни две кани с наливна бира и ги отнесе до сепарето, където нагъчкани седяха Сигмовци. Двама от младежите бяха от горния курс: Бинг Толбът и Ръсти Симс. Когато беше първокурсничка, няколко пъти излиза с Бинг. С него и с Ръсти имаха общи часове и знаеше, че са от студентската организация „Братството Сигма“. Другите четирима от натъпканото сепаре вероятно също принадлежаха към тази организация — поне така изглеждаха.

Вече бяха пресушили две кани бира и омели шест хамбургера — специалитетът на Габи. Продължаваха да унищожават подлютените пържени картофи.

Алисън постави пълните кани на масата.

Един от по-малките Сигмовци й махна с ръка.

— Ей, ей… — той посочи надписа на лявата й гърда. — К’во пише там?

— Алисън — отвърна тя.

— А как се казва дру’ата?

— Тъпоглавка — отвърна тя.

Момчето почти припадна от смях и заудря с ръце по масата.

Алисън понечи да си тръгне, но Бинг я хвана за полата. Тя се спря и му се усмихна:

— Искаш ли я? Ще ти отива!

— Чакай, чакай — занарежда той, сякаш не я бе чул.

Другите обаче определено я чуха. Те се превиваха от смях, дюдюкаха и всячески изразяваха възторга си от репликата й.

— Почакай — обади се отново Бинг. Междувременно обаче пусна полата. — К’во казала феята като седяла в скута на Пинокио?

— Лъжа! Лъжа!

Бинг се обезкуражи.

— Значи го знаеш вица?

— Що не дойдеш при нас? — подхвърли някакво хилаво момче, приклещено между двама от по-едрите си „братя“.

— Няма достатъчно място.

— Можеш да седнеш в скута ми.

— Не, в моя — предложи друг.

— А защо не в моя? — полюбопитства трети.

— Хайде да хвърляме жребий.

— Не ни е разрешено да се побратимяваме с клиентите — парира ги Алисън.

— О-о-о…

— По-брат-имяваме — натърти Ръсти.

Тя отстъпи бързо, защото забеляза, че Бинг се готви отново да посегне към полата й.

— Забавлявайте се — подхвърли тя и се отдалечи.

— Боже, какъв прекрасен задник — гласът бе изпълнен с копнеж.

Да, наистина, помисли си Алисън. И е горе-долу време да изнеса този задник оттук. Погледна към часовника зад бара. Десет без две.