Ричард Леймън - Плът

Какво знам за семейство Смелцър, попита се той. Почти нищо.

По дяволите, та микробусът може да е пътувал насам, когато някому е хрумнала бляскавата идея да блъсне Силия Джеймърсън.

Не се ли увличаш, а?

Просто се старая да премисля всичко. От всеки възможен ъгъл. Точно така се избягват изненадите.

Наистина ли вярваш, че са се сдушили с онзи тип?

Е, съпругата — може би. Но Рон?

Или може би Рон е страхотен актьор?

Джейк се съмняваше.

Или и двамата са вътре в играта, или — никой. По-вероятно — никой. Може би.

Докато Джейк приближаваше към ресторанта, му хрумна, че сигурно и двамата са решили да пренебрегнат риска. Вземат пушка за всеки случай и идват да довършат работата си. Но той не можеше да пренебрегне другите възможности, колкото и невероятни да изглеждаха.

По-добре в безопасност, отколкото мъртъв.

Реши да не чука на вратата.

Вместо това тихо се изкачи по стъпалата към верандата и надникна през прозорците отдясно на входа. Не видя никой. Най-вероятно пространството под прозореца да е залата за коктейли. Дълъг барплот от тъмно дърво се простираше до края на салона. В основата на плота лъщеше месингова тръба, която служеше за подпиране на краката. Не се виждаха високи столчета. Няколко сгъваеми стола и масичка бяха разпънати по средата на залата. На масичката бяха поставени няколко бутилки и чаши.

Ето ти доказателство, помисли си Джейк. Те наистина са се готвили да пият тук. Рон вероятно не е излъгал, когато каза, че отива за лед.

Джейк отиде до другия край на вратата. Оттам виждаше цялата трапезария. Без столове и маси тя наистина изглеждаше огромна. Над тъмната ламперия по стената отляво имаше множество прозорци. Стенни свещници бяха окачени между прозорците отдясно и в дъното. Във всеки свещник от ковано желязо имаше по три имитации на свещи — всяка със светеща крушка. Те очевидно не осигуряваха достатъчно светлина за семейство Смелцър, Лъскавото дюшеме се осветяваше допълнително от настолна лампа върху пода.

До лампата бе изправена прахосмукачка. На бояджийска стълба бе подпряна метла. По пода бяха разпръснати още отворено сандъче с инструменти, парцали, кутии и бутилки с препарати за чистене и полиране.

Джейк изчисли, че стената отдясно свършва там, откъдето започва кухнята. Именно оттам идваше светлината, която осветяваше люлеещите се врати.

Джейк слезе от верандата. Проправи си път надясно към един от осветените прозорци в края на стената.

Отвътре долиташе тиха музика, затова съобрази, че вероятно прозорецът не е затворен добре. Внимателно се приближи до него.

Прозорецът наистина беше отворен.

Беше високо над земята — первазът бе наравно с рамото на Джейк. Подпря се на грубото дърво на стената и надникна през ъгъла на прозореца. Долови слаб мирис на амоняк.

В далечния край на кухнята Рон изцеждаше парцал, закрепен на дълга дръжка, в кофа с вода. Беше по джинси и без риза. Ризата му бе метната на тезгяха близо до радиото.

Джейк забеляза пушката, подпряна в нишата, предназначена вероятно за хладилник или печка.

Не виждаше съпругата.

Наведе се и мина под перваза на прозореца. След като заобиколи сградата, надникна през задния прозорец.

Съпругата беше в далечния край на кухнята и на колене бършеше пода. Беше с все същите червени шорти, но без никаква друга дреха. Гърбът й бе извит. Подпираше се с едната ръка и бършеше с другата. Докато работеше, гърдите й се поклащаха.

Джейк изведнъж се почувства като натрапник.

Отдръпна се от прозореца, облегна се на стената и се загледа към полето и близката гора.

Толкоз от проверката ти на семейство Смелцър, помисли си той.

Беше почти очевидно, че не са приютили неговия беглец.

Дали са в безопасност или не — кой каквото ще да мисли. Но явно бяха предпочели да поемат риска. И поне бяха се сетили да вземат пушка със себе си. Джейк бе изпълнил своето задължение. Беше ги предупредил. Дори се бе промъкнал дотук, за да види как са. Не можеше да си представи, че ще почука на вратата ще ги предупреди отново. Особено след като бе видял полуголата жена.

Изпита желание да надзърне отново.

Не ставай глупак, Кори!

И тръгна да си върви.

— Чу ли нещо? — попита Пеги.

— Какво да чуя?

— Изключи проклетото радио.

Рон повлече гъбата, закрепена към дългата дръжка. Стигна до тезгяха и изключи радиото.

Пеги пусна четката, с която миеше. Изправи се, избърса мокрите си ръце в шортите и се вторачи в него.

— Нищо не чух — повтори той.