Ричард Леймън - Плът

Изглеждаше изплашен. Очите му бяха широко отворени, а устата — леко зяпнала.

Капка пот се стече от подмишницата на Пеги. Тя вдигна ръка и я изтри.

— Може само така да ти се е сторило — предположи Рон.

— Хич не ми се е сторило.

Рон извъртя глава и очите му заиграха от прозорец на прозорец.

— Не беше оттам — отсече Пеги.

Тя посочи затворената врата към мазето.

Лицето на Рон съвсем пребледня.

— Майтапиш се — едва пророни той.

Също шепнешком тя заяви:

— По дяволите, сигурна съм, че чух шум и то — оттам.

— Мама му стара!

— Не стой така. Иди вземи пушката.

Той погледна към оръжието и обратно към Пеги.

— Що за идиотски шум беше?

— Тупване. Приглушено тропване. По дяволите, Рон, не мога да определя…

— Добре, добре.

Той прекоси кухнята на пръсти, взе пушката, опря я на рамо и насочи дулото към вратата на мазето.

Пеги погледна встрани. Сгънатата й блузка беше върху барплота, но дори да се протегнеше, нямаше да я достигне. Гола до кръста, тя се чувстваше още по-уязвима. Без да откъсва очи от вратата, тя започна да пълзи сантиметър по сантиметър към плота. Даде си сметка, че я е страх да прави каквито и да било резки движения. Не можеше да откъсне очи от вратата. Посегна нагоре към плота и започна да го опипва. Най-накрая напипа блузата и я дръпна. Притисна я към корема си и все така пипнешком затърси прореза. Напипа ръкавите, вдигна високо ръце и остави блузата сама да се свлече върху тялото й. За миг очите й бяха закрити. Пеги бързо дръпна блузата надолу. Като впи една ръка в тезгяха, тя се изправи и каза:

— Хайде да се омитаме оттук.

— Искаш да си ходим? — не разбра Рон.

— Да.

— Майтапиш се.

Тонът му накара Пеги да се отвърне за миг от вратата. Тя го погледна. Беше все така блед, но в ъгълчето на устата му се бе появило нещо като усмивка.

— Не сме приключили с пода — подигра я той.

— Рон!

— Наистина смятам, че е редно да свършим. А ти? Иначе ще се наложи да станем на зазоряване и…

— В мазето има някой! — просъска тя.

— Я виж кой е шубелията сега.

— Никога не съм казвала, че си шубелия.

— Нима? А мен ми се струва, че го каза. Или може би само така ми се е сторило.

— Не му е времето сега да… Хайде да изчезваме, чуваш ли?

— Ще оставиш някакъв си глупав шум да те подплаши? И то след като почти насила ме довлече тук.

— Ако искаш да останеш, стой си. Но ми дай ключовете за колата.

— А аз как ще се прибера? Може би пеша? Или да остана да спя тук? Не, благодаря. Имам по-добра идея. Ще сляза да претърся мазето, а когато се върна ще ми се извиниш. Ще повториш след мен: „Рон не е слабак или шубелия!“

— Не си слабак. Не си шубелия. А сега, нека си вървим. Моля те!

Той й се ухили самодоволно. Пристъпи смело към вратата, наведе пушката и хвана дръжката с лявата ръка.

— Идиот такъв!

Пеги се спусна напред. Готова бе да го сграбчи и да сложи край на тази лудост. Но с босия си крак стъпи на мокро петно на пода и политна. Стовари се доста силно на дупето си.

Насмешката се заличи от лицето на Рон.

— Удари ли се?

— Ще оживея.

— Дръж — той затършува в джоба на джинсите, измъкна връзката с ключове и я метна към нея. Тя тупна на пода между краката й и издрънча. — Иди и ме чакай в колата — той отвори вратата към мазето. — Ще дойда, след като проверя долу.

— Не отивай там. Знам, че ме мислиш за луда. Според теб е било мишка или плъх, но…

— Точно така.

Той щракна осветлението и заслиза по стълбите.

Пеги сграбчи връзката ключове. Стискаше я здраво докато слушаше стъпките на Рон по дървеното стълбище. Бавно, тихо тя събра краката си и се изправи на колене.

Стъпките от слизането на Рон секнаха.

— Рон? — провикна се тя.

Той не отговори.

Пеги се надигна. Пропълзя до отворената врата и погледна надолу. В мазето имаше светлина, но тя виждаше съвсем малко около основата на стълбището. Рон не беше там.

— Добре ли си?

— Да, да.

Тя се облегна на рамката на вратата.

— Защо не се качиш вече?

— Ей сега. Не съм слизал тук. То е… МАМКА МУ!

Внезапното извикване стресна Пеги и спря дъха й. Тя надникна стреснато надолу. Мина й мисълта, че ако се наложи да бяга, няма да може.

Опита се да му извика. Гласът й сякаш бе застинал.

Господи! О, Господи! Какво беше станало с него?

— Проклето нещо — изпуфтя Рон.

Тя почувства облекчение, но не бе достатъчно. Все още не можеше да говори. Опита се да си поеме дъх.

Рон се появи до стълбището. Той й се усмихна, а и изглеждаше много доволен.