Ричард Леймън - Плът

Айлийн, момичето на касата, я погледна, докато минаваше край нея.

— Поемаш ли?

— Да.

Айлийн, която носеше червено трико под плътно прилепналата униформа, хвърли поглед към Сигмовците. После отново към Алисън. Ухили се.

— Най-сетне идва моят ред да си опитам късмета на маса № 6.

— Приятно прекарване — насърчи я Алисън.

Влезе в кухнята, сбогува се с Габи и Телма и взе сакчето. Когато излезе, Айлийн вече се отправяше към маса № 6.

Тръгна към тоалетната. Възнамеряваше да се преоблече, но вратата беше затворена. Сви рамене и реши да си тръгне. Нямаше нищо против да се прибере облечена в тези дрехи. През нощта нямаше толкова голямо значение.

Пое по тротоара. Монетите от бакшишите дрънчаха в джобчето на престилката. След няколко крачки спря, отвори сакчето и извади чантата си. Прехвърляше монетите от престилката в чантата, когато чу някой да приближава.

И да спира пред нея.

Разпозна износените, високи до коленете ботуши.

Сърцето й заби по-бързо.

Повдигна очи и срещна погледа на Евън.

— Значи все пак дойде?

— Не съм казал, че няма да дойда.

— Вярно.

Тя приключи с изпразването на джоба и затвори чантата. Мушна я в сакчето и го завърза.

— Дай да го нося.

— Заповядай.

Тя му го връчи. Евън се престори, че е прекалено тежко и театрално залитна.

— Олеле! Бая бакшиши, а?

Алисън откри, че не й е до смях.

— Тежка ли беше вечерта? — попита той.

— Следобедът беше по-тежък.

— Нима? — той я хвана за ръка и двамата тръгнаха. — Между другото, никой не дойде. Останах до пет.

— Значи всичко щеше да е съвсем в реда на нещата, така ли?

— Да. Както и предполагах.

— Браво на теб.

— Хайде стига, де. Нали не го направихме в крайна сметка? Ти спечели. Какво толкова?

— Наистина, какво толкова? — промърмори тя.

Спряха на кръстовището да изчакат светофара и пресякоха.

— Да не ме смяташ за отрепка, само защото исках да се любим?

— Не точно.

— По дяволите! Правили сме го в парка. И то не само нощем. А помниш ли миналия неделен следобед?

Помнеше храстите, слънчевата светлина, одеялото, Евън. Сякаш бе толкова отдавна.

— Според мен не е кой знае каква разликата — дали в парка или в аудиторията.

Стъпиха на тротоара и поеха към следващата пресечка подминаваха затворени магазини, после — бар, през чийто отворени врати се чуваше потропването на билярдни топки и музика от автомата.

— Каква е разликата според теб?

— Не става въпрос за разликата — опита се да му обясни Алисън.

— Не те разбирам.

— Не става въпрос за разликата между парка и твоята аудитория.

— Продължавам да не разбирам.

Тя го погледна. Той беше намръщен.

— Въпросът е, че ме предаде.

— Така ли?

— Не това, че искаше да се любим, ме тормози. По-скоро не ми допадна реакцията ти, когато отказах.

— Само защото отказах да те придружа до заведението на Габи?

От неговия тон ставаше ясно, че това му се струва глупава причина, за да се разстрои човек.

— Донякъде.

Стигнаха до кръстовището, където Съмър стрийт пресичаше Сентрал авеню. Апартаментът на Евън беше надясно — четвъртата пресечка на Съмър стрийт. Къщата, където живееше Алисън, беше напред — две пресечки след края на университетския комплекс, близо до Сентрал авеню. Както и очакваше, Евън я поведе надясно.

Тя не се възпротиви.

Сърцето й заби по-силно.

Смяташе да не отива в апартамента му тази вечер. Така и така не беше сигурна, че ще я чака след работа, но ако все пак се появи, беше решила да му откаже.

Лесно се взима подобно решение, когато Евън не е наоколо, а отказът е в неясното бъдеще.

Но не е лесно да се приведе в изпълнение, когато моментът настъпи.

И щеше да става все по-трудно с всяка следваща крачка. След минути щяха да са в неговия апартамент.

— Почакай — отсече тя.

Спря и дръпна ръката си.

Евън я погледна.

— Май не ми харесва — заяви тя.

— Кое не ти харесва?

— Идеята да се любим тази вечер.

На оскъдната светлина на уличната лампа видя веждите му да се надигат.

— Сигурно се шегуваш.

— Ни най-малко.

Устните му леко се усмихнаха. Изглеждаше изненадан, раздразнен и отвратен — сякаш бе стъпил на кучешка фъшкия.

— Какво ти става?

— Не ми хареса онова, което се случи. Това е всичко.

— Господи! — промърмори той.

— То промени нещата. Накара ме да се замисля. Чудя се дали не те интересува единствено секса.

— Това са глупости.

— Наистина ли смяташ така?

— Разбира се.