Ричард Леймън - Плът

— Когато се върнеш, трябва ли отново да те държа на мушка и да разглеждам гърба ти?

— Да.

— Поне ти е оправдание, за да си смъкнеш ризата.

Джейк допи кафето, остави чашата и избърса устата си със салфетката.

— Време е да тръгвам.

Станаха от масата. Алисън вървеше пред него към входната врата.

— Носиш ли униформа?

— Обикновено да.

— Бих искала да те видя в нея някога. Бас държа, че ти стои страхотно. Блюстителят на реда.

— Вчера катастрофирах с патрулната кола.

— Доста небрежно.

— Така е. Но мисля, че няма да е редно да карам собствената си кола с униформа.

— Кога ще се върнеш?

Той поклати глава.

— Нямам представа. Зависи как потръгнат нещата.

— Е, да ти приготвя ли вечеря?

— Не искам да умреш от глад. Хайде да се разберем, че ако не се върна до седем, ще ядеш сама.

— Добре.

Той мина покрай Алисън и отвори вратата.

— Пази се! — пророни тя.

— И ти. Ако има някакви проблеми — някой подозрителен да се навърта наоколо или нещо друго, — позвъни в участъка и търси Барни. Той ще там и е в течение на цялата ситуация.

— Разбрах.

— Знаеш кое къде е, нали?

— Ще се справя, Джейк. Не се тревожи.

Той кимна, но се спря на прага, сякаш не му се тръгваше. След това се накани да върви. Алисън докосна ръката му. Той я погледна в очите. Тя пристъпи към него и го прегърна като наклони глава назад. Джейк я обгърна с ръце. Като я притисна нежно, той я целуна по устата. Когато отдели устните си от нейните, прихвана главата й с ръце. Тя притисна лице до шията му.

— Време е да вървя — прошепна той, докато галеше косите й.

— Знам — отвърна Алисън.

Притисна го силно, а след това се отдръпна.

— До скоро.

Той се загледа в нея. Целуна я отново и тръгна.

Алисън остана на прага, докато колата му пое по пътя. След това затвори вратата и я заключи. Плъзна предпазната верига.

Облегна се на вратата, притвори очи и си припомни усещането от неговото тяло до своето, от неговите устни върху своите.

Джейк разказа на Барни всичко, което се бе случило предишната нощ, и се върна в колата. Откъсна допълненията, които Роланд бе направил около снимката си. Чувстваше се гузен, че унищожава улика. Но Роланд бе мъртъв, нямаше да има процес и той не желаеше да се показва снимката с голите части на момичето около главата на този тип. След като отстрани всички добавки, той подкара към мястото, където бе изгорил фолксвагена.

Колата беше махната и на мястото й бяха останали само черни сажди и пепел. Джейк провери първо там, като разбутваше пепелта с крак. Не беше наясно какво очаква да открие. Обгореното тяло на нещото? Дребните останки от скелета му, ако притежаваше такъв?

Когато приключи, той се разходи наоколо. Оглеждаше паважа, ивицата трева между платното и тротоара. В четвъртък съществото бе оставило макар и къса кървава диря на паважа при Латам роуд — зад горящия микробус и към плевелите от другата страна. Днес не се забелязваше нищо.

За кой ли път Джейк си повтори, че съществото вероятно е загинало във фолксвагена. Може би ще е добре по-късно да се отбие в автомобилното гробище и да огледа останките от колата. На оскъдната светлина снощи лесно може да е пропуснал нещо. Освен това бе напрегнат и бързаше да се прибере. Трябваше да повтори огледа, и то цялостно и на дневна светлина.

Със снимката в ръка той се отправи към жилищната кооперация на ъгъла. Предстоеше му да разпитва от врата на врата.

Алисън затвори телефона след като обясни на Габи, че следващите няколко дни няма да ходи на работа. Той бе чул по радиото за убийствата през нощта, както и как тя едва се е спасила. Така че с нужното съчувствие я увери, че може да отсъства колкото пожелае.

Трябваше да завърти още един телефон. Този разговор нямаше да е лек. Но бе необходим.

Набра грешно и затвори, още преди да започне звъненето.

Стомахът й се свиваше. Сърцето лумтеше. От ударите му лицето й пулсираше. Пот се стичаше по скулите й. Изправи се, свали халата на Джейк, седна на дивана и набра номера на Евън.

Телефонът звънна веднъж.

— Ало? — той звучеше напрегнат.

— Здравей. Аз съм.

— Алисън. Слава Богу! Добре ли си?

— Чу ли за снощи?

— Разбира се, че чух. Господи! Добре ли си?

— Малко съм понатъртена, но иначе нищо ми няма.

— Господи! Не мога да повярвам, можеше да си мъртва. Стана ми зле като разбрах. Дори не си взех часовете. Трябваше да се обадиш.

— Ето, нали се обаждам.