Ричард Леймън - Плът

Алисън спеше на пода.

С възглавница под главата беше се свила на една страна, а голите й крака стърчаха изпод чаршафа, който я покриваше до раменете.

Удивен от присъствието й, Джейк се загледа в момичето. Ако не е сомнамбул, значи е дошла нарочно, защото се е нуждаела от утехата и близостта му. Вероятно е страдала сама в другата стая. Имала е нужда от приятел. Промъкнала се е тук и е легнала на пода, за да бъде тайничко до него.

Трябваше да остана малко при нея, укори се той. Трябваше да си дам сметка как се чувства.

Клекна до Алисън. Кичури коса лежаха на бузата й. Устните й бяха отворени, а единият край на устата бе заровен във възглавницата. Невинният начин, по който спеше, напомни на Джейк за Кими.

Но Кими никога не бе имала подута, насинена челюст и буза като Алисън.

Но имаше синина на ръката. Беше му я показала, когато снощи отидоха на сладкарница.

Защо той да не насини ръката на Барбара?

Само още веднъж да посегне на Кими и ще се обърне към съда. Как е могла кучката да се държи така с дъщеря им? Как е възможно някой да се държи така с момиченце като Кими?

Или с момиче като Алисън?

Типът, който бе сторил това, е мъртъв. Парче прегоряло месо.

Заслужи си го, копелето. Халосал Алисън, опитал се да я изнасили и убие.

Протягайки ръка, Джейк внимателно отмести косите от подпухналата, насинена буза. Нежно я постави зад ухото й.

— Добро утро — поздрави го Алисън.

Гласът й бе нисък и дрезгав. Изви глава, изтърколи се леко назад, докато дупето й се опря в крака на леглото. Усмихна се сънено на Джейк, но само с дясната страна на лицето си. Лявата не успя да раздвижи.

— Не възнамерявах да те събудя — оправда се Джейк.

— Не ме събуди. Будна съм от известно време.

— Симулираме, така ли?

— Отчасти. Но се чувствам прекалено разнебитена, за да се движа много-много.

— Подът е доста твърд — посочи Джейк.

— Това е най-малкият ми проблем. Имам чувството, че ме е блъснал самосвал.

— Приличаш на момиче, блъснато от самосвал.

Десният край на устата й се изви нагоре.

— Толкова ли зле изглеждам?

— Не чак толкова. Дори бих казал, че изглеждаш добре след всичко, което преживя. Как спа тук на пода?

— Добре. След всичко, което преживях. Хъркаш, знаеш ли?

— Съжалявам.

— Приятно ми беше. Напомняше ми, че си тук.

— Ако ти… Щях да лежа от моята страна на леглото. Нямаше да пускам ръце. Особено, ако не се събудех.

Тя леко се усмихна с читавата си половина на лицето. След това усмивката изчезна и тя се загледа в очите му.

— Така и никога няма да разберем — уточни накрая тя.

— Така и никога няма да разберем. Искаш ли нещо за закуска.

— Разбира се.

— Можеш да сложиш халата ми. Той е на стола до вратата.

— Благодаря.

Джейк се изправи и отиде до шкафа. Извади горнището на пижамата. С гръб към Алисън го нахлузи и закопча. След това се обърна.

Тя седеше по турски, а чаршафът бе метнат върху скута и бедрата й. Притискаше възглавницата към гърдите си.

— Ако предпочиташ нещо по-завързано от овесени ядки, с удоволствие ще го направя. Така и така ще е по-добре да се занимавам с нещо — предложи тя.

— Искам да ти кажа, че съм относително добър готвач. Не съм загарял манджа…

До снощи, помисли си той.

— Вярвам ти — обади се Алисън. — Но искам да помогна. За какво сме ние, жените?

В очите й за миг се мярна закачливо пламъче.

— Ще ти взема четка за зъби. Имаш ли нужда от нещо друго?

— Малко дрехи биха били добре дошли — отвърна Алисън и отпи от кафето. — Чувствам се в санаториум като се разхождам така по нощница… и с халата ти.

— Мога да отскоча до вас и да ти взема някои неща — предложи Джейк.

— Колко дълго възнамеряваш да ме държиш тук?

— Колкото се може по-дълго.

Тя вдигна вежди.

— Поне до утре — уточни Джейк.

— Роланд бе този, дето ме преследва. Не че имам нещо против да се навъртам наоколо. Имаш хубав под. Но Роланд е мъртъв, а ме преследваше той. Така че змиеподобното дори да е живо, няма причина да мислим, че ще се опиша да се докопа до мен.

— Надявам се да си права. Но то беше в шофьора на микробуса, когато той се опита да блъсне Силия, а след това, когато Силия изчезна, беше в Роланд. Може и да е съвпадение. Но от друга страна може би съществото избира жертвите, независимо в кого се е настанило.

— Добре.

— Съжалявам.

— Знаеш ли, че прекарваш доста време да се извиняваш за неща, за които не си виновен?

— Съжалявам — ухили се той.

Алисън харесваше усмивката му. Не че много я бе виждала.