Стивън Канел - Мошеникът

Всички бяха готови. Седяха пред хотел „Ксанаду Бийч“ в горещия следобед и чакаха Дакота, която още не беше слязла. Когато най-после се появи и тръгна към микробуса, Виктория се втрещи. Дакота беше облечена в секси жълта вечерна рокля с дълбоко деколте и с цепки от двете страни. През тънкия копринен плат се виждаше всичко. Зърната на гърдите и бедрата й се очертаваха. Резултатът беше потресаващ.

Дакота се качи в микробуса, съзирайки изражението на Виктория.

— Тоалетът е малко курвенски, но ми е позволено да заложа стръвта само веднъж.

Виктория подкара микробуса. Роджър се сгуши до нея. Малкият териер явно се бе влюбил. Поеха по магистрала „Гранд Бахама“ и се насочиха към клуб „Залива на сабите“. Беше почти осем и трийсет, когато стигнаха до източния край на острова. Слънцето залязваше — огнено оранжево кълбо на фона на тропическата зеленина. После изведнъж се спусна зад хоризонта.

Биано погледна часовника си.

— Наближава девет. Къде е нощната смяна, по дяволите?

Няколко хотелски микробуса спряха на служебния паркинг. Десетина мъже и жени, облечени в черно, слязоха и се отправиха към страничния вход на казиното.

— Нощната смяна — каза Биано. — Готови ли сте, Дъфи? Дакота?

Старецът кимна. Дакота също. Пое дълбоко въздух и се погледна в огледалото за обратно виждане.

Биано извади инвалидния стол и го докара до страната на Дъфи. Отвори плъзгащата се врата и му помогна да седне. В пластмасовото легенче на преносимата тоалетна беше постлана една от хотелските хавлии, за да заглушава звука на заровете, когато Дъфи ги пуснеше между краката си. Той се приведе на стола и си сложи капки за очи, собствено производство. Очите му станаха червени и воднисти, сякаш беше болен. Сетне започна да трепери с отработени движения.

— Готов ли си, чичо Хари? — попита Биано, употребявайки псевдонима, за който се бяха уговорили.

И двамата имаха фалшиви карти за самоличност, според които бяха Хари Прайс и племенникът му Дъглас.

— Да тръгваме — отговори Дъфи.

— На 107.6 има хубава радиостанция — каза Дакота на Виктория, докато слизаше от микробуса.

— Хей, Дакота… Желая ти успех, малката — рече Виктория.

Дакота кимна сериозно и тръгна след Биано, който буташе инвалидната количка към казиното.

Виктория ги гледа, докато влязоха в клуб „Залива на сабите“, после закара микробуса пред магазина до игрището за голф. Слезе и се приближи до телефонния автомат, откъдето можеше да наблюдава предния вход. Застана там и търпеливо зачака реда си в измамата.

Дакота, Биано и Дъфи влязоха в проветривото хотелско фоайе с изглед към океана.

Биано вкара инвалидния стол с Дъфи в оскъдно осветеното казино с климатична инсталация и, разбира се, без прозорци. Свистенето на вятъра и шумоленето на палмите бързо бяха изместени от звъна на игралните автомати и от монотонния брътвеж на дузината крупиета. Биано спря пред касата.

— Бих искал да депозирам малко пари и да ударя голямата печалба — каза Дъфи.

Гласът му трепереше, а парализираната ръка несигурно махна във въздуха, когато я вдигна, за да привлече вниманието на касиерката. Тя видя инвалидния стол, после се усмихна на Биано, който изглеждаше отегчен и ядосан. Дакота бе тръгнала към бара.

— Недей, чичо Хари. Ще загубиш като вчера в казино „Принцеса“.

— Не започвай пак, Дъглас. Само скимтиш. Какво да направя? Да се хвърля в басейна ли? — Дъфи погледна касиерката. На табелката пишеше Синди. — Ще купя чипове за петдесет хиляди, сетне може да уредим малък кредит, ако свършат.

Подаде й плик, пълен с банкноти. Зачервените му очи наблюдаваха как Синди брои парите.

— Петдесет хиляди американски долара — каза тя. — За всичките ли искате чипове?

— Да — гордо отговори Дъфи. — Занесете ги на най-близката маса и гледайте какво ще направи майсторът.

— Исусе — изпъшка Биано. — Голям майстор си, няма що. Непрекъснато губиш.

Синди го погледна с надеждата да го накара да млъкне, после каза:

— Мога да ви запиша за кредит, ако желаете. Ще отнеме само минутка.

— Давай — силно изкряска Дъфи, което предизвика пристъп на кашлица.

Синди извади формуляр за кредит от едно чекмедже под гишето.

— Как са трите ви имена? — попита тя.

— Хари Стантън Прайс — отговори той, след като овладя кашлицата и се успокои.

— Къде работите?

— Собственик съм на автомобилен център „Изгодна цена“ във Фресно, Калифорния — усмихна се той, но гласът му леко трепереше, а главата му клюмаше надолу, сякаш непрекъснато водеше борба да се задържи на крехкия и тънък като молив врат.