Джон Нанс: Проектът „Медуза“

Скот се обърна, за да проследи погледа й. Джери Крисчън, бордовият инженер, стоеше далеч и разговаряше с шофьора на автоповдигача. Видя Скот с жената и тръгна към самолета.

— Онзи, високият мъж дето идва насам ли? — попита Скот.

— Именно — отвърна тя. — Отказва да вземе товара ми! Искам да кажа, знам, че моите неща не са товарът, който трябва да транспортирате, но нали сте чартирани от НОАА 6 6 National Oceanic and Atmospheric Administration, Националната администрация за изследване на океаните и атмосферата на САЩ. — Б.пр. , а аз също съм от тях и вие имате място.

Скот се усмихна и поклати глава:

— Той не е тъпанар, мадам. Това е моят втори офицер и е наистина много дружелюбен тип.

— Аз казах, че се държи като тъпанар! — сопна му се тя без всякакъв хумор.

Скот се изхили тихо, свел за миг поглед към обувките си, след това отново вдигна глава и протегна ръка.

— Ако нямате нищо против, навярно е възможно да започнем отначало. Здравейте, казвам се Скот Макей. А вие?

Д-р Линда Макой прокара пръстите на лявата си ръка през дългата до раменете й гарвановочерна коса и смръщеното й изражение се промени към лека усмивка, докато се ръкуваха.

— Окей… добре, вижте, съжалявам.

— Няма нищо.

— Казвам се д-р Линда Макой. Графикът ми е много сгъстен, пътувам маса време от Антарктида и наистина нямам нито времето, нито търпението да споря. Пристигнах от Чили в четири часа сутринта и трябва да откарам палетите си в Болдър до тази вечер. В тях има инструменти, чието функциониране зависи от времето, а знам, че един ураган се готви да връхлети Източното крайбрежие и да обърка въздушния трафик навсякъде, тъй че наистина бързам да се махна от тук.

Джери застана до Скот, който направи жест в негова посока.

— Вие твърдите, че този мой инженер не желае да качи товара ви?

Тя кимна.

— Точно така. Той ми заяви, че щом палетите ми не фигурират в товарителницата, той нямало да ги вземе. Това е глупаво! Вие летите за Денвър, чартирани сте от моята организация, а палетите са нейни и трябва също да бъдат превозени до Денвър! Решението е просто!

Скот погледна Джери.

— Какво можем да направим, Джери?

Джери изглеждаше объркан, кимна и сви рамене.

— Скот, в договора е записано, че можем да вземем само оповестения товар, а нейният няма нищо общо с него. Товарът, за който сме дошли тук, е палетът, който тъкмо се готвят да качат на борда.

— По дяволите договорът! — прекъсна го д-р Макой. — Аз ще поема отговорността като служителка на НОАА и…

Скот вдигна ръка, за да накара Линда Макой да изчака.

— Докторе, може би не разбирате. Тези държавни договори за въздушен превоз се наблюдават от невероятно непреклонни бюрократи. Ако направим само една грешка, ще изгубим договора, а аз не съм готов да поема този риск.

Изследователката се приближи почти неусетно до Скот, а погледът й направо прогаряше очите му.

— Не сте ли си помислили, командире, че ако изоставите нещата ми тук, това може да се окаже тъкмо грешката, която се опитвате да избегнете? Гарантирам ви, че ако ме изоставите тук, онзи непреклонен чиновник по договорите ще чуе всичко от една изморена, вбесена старши служителка на лабораториите в Болдър!

Скот вдигна глава и си позволи да се намръщи.

— Уважаема лейди, заплахите няма да качат товара ви на борда.

Видя как очите й светнаха ядно, още докато произнасяше думите.

— Кого наричате „уважаема лейди“? — сопна се тя и пристъпи още по-напред.

— Аз… просто се опитвах да бъда вежлив към една прекрасна млада жена. Намирам „лейди“ за комплимент…

— Така, както го казахте, прозвуча обидно!

Джери отстъпваше назад, опитваше се да остави известна благоразумна дистанция между себе си и ескалиращата словесна престрелка. А Скот напъха ръце в джобовете си, стисна устни и извърна поглед за секунда-две, преди да погледне отново към жената и да свие рамене.

— Вижте, докторе, съжалявам, че съм ви обидил. Не проявявам пренебрежение на полова основа. Просто не мога да взема товара ви без разрешение.

Тя продължи още няколко секунди да стои с ръце на кръста, след това погледна към малкия офис на товарното летище. После отново се втренчи в Скот.

— Тогава какво ще правим?

Скот пое дълбоко дъх и хвърли поглед към часовника си. До отлитането им оставаше малко повече от половин час.

— Ако ми дадете няколко минути, докторе, ще се свържа с Вашингтон и ще се опитам да видя какво може да се издейства.

— Добре. Междувременно наредете на инженера си да натовари палетите ми на борда, за да не губите време.