Джон Нанс - Проектът „Медуза“

— Ти си цяла енциклопедия от поговорки, Хазърд.

— Е, добре, ето още една. — Той се усмихна, вирна глава, без да сваля поглед от нея. — Когато падна по пътя си, бих искал тялото ми да се търкаля цяла седмица.

Маями — 12 септември

Когато Вивиан Хенри опразни пощенската кутия, обикновеният бял плик я очакваше под купчината пресрочени сметки; думите „Апелативен съд на САЩ“ мигновено причиниха свиването на стомаха й на топка.

Това трябваше да е присъдата — последната възможност да възстанови издръжката, която правителството отказваше да плаща след самоубийството на Роджърс Хенри — ежемесечните плащания, от които зависеше как ще преживява до края на живота си.

Ако това парче хартия в плика ревизираше предишните откази, сметките можеха да бъдат платени и навярно би могла да си намери и по-добро жилище.

Но ако загубеше…

Почувствала се слаба — краката й трепереха, главата й се въртеше — Вивиан се изкачи по стъпалата към малкото си апартаментче на втория етаж; в съзнанието й изплуваха мрачните спомени от съдебното заседание във Вашингтон, окръг Колумбия. Беше кошмар, седеше мълчалива в съдебната зала, докато младият й адвокат направо рухваше, неспособен да отговори на въпросите на трима строги федерални съдии, които искаха да узнаят защо правителството би трябвало да поправя грешката, допусната от нейния адвокат при развода преди години. Едно неправилно съставено изречение стоеше между нея и бедността — една калпава присъда, която ясно й присъждаше половината от пенсията на Роджърс Хенри, докато е жив, но не постановяваше недвусмислено правителството да плаща същата сума и след смъртта му.

Един месец след погребението пенсията й бе спряна и последваха две години на отхвърлени жалби и бързо намаляващи банкови сметки. Останал й бе един малък спестовен влог, плюс ежемесечния чек от „Социални помощи“ за триста долара. И толкоз.

Вивиан влезе в безрадостния си апартамент, включи осветлението и седна до кухненската маса. Подреди сметките на една страна, а остави плика от Апелативния съд — на друга, не смееше да се надява.

Какво ще правя, ако изгубя? — запита се тя. След още две години щеше да получи нотариалния акт на къщата, ала изобщо не би могла да издържи толкова дълго. А мисълта да отстъпи и да приеме предложението на Роджърс за тристате хиляди долара бе още по-противна, отколкото вариантът да се премести в по-малък апартамент и да се осланя на спестяванията си. Дори когато инфарктът покоси приятелката й — нейна работодателка, и цветарският магазин бе затворен, Вивиан си бе казала, че просто трябва да преживее тежките времена, докато пенсията й бъде възстановена.

Думите на малоумния й адвокат още отекваха в съзнанието й: „Този път няма да има повече обжалване, Вивиан. Онова, което реши Федералният апелативен съд ще сложи край на всичко“.

Пликът лежеше пред нея като стъпало към ешафода, ала тъй като нямаше смисъл да отлага повече, тя го дръпна, разкъса го, разтвори листа и погледът й се прикова в думата, която се бе надявала отчаяно никога да не види: „Присъдата се потвърждава“.

Вивиан бавно остави листа на масата. Двете хиляди и петстотин долара на месец до края на живота й бяха изчезнали завинаги, а имаше и други истини, които трябваше да погледне в очите: беше без работа, без повече спестявания. Нямаше друг избор.

Вивиан се изправи, отиде до малкото кухненско барче и разлисти бележника си с адреси. Набра номера, който бе намерила, и седна отново до масата, положила едната си длан върху челото, стиснала слушалката с другата. По линията до нея долетя гласът на адвоката на бившия й съпруг.

Товарна рампа, спедиторска фирма „Юнивърсъл еър фрайт“ — Международно летище на Маями — 9:45 часа източно време, 19-и септември

— Вие ли сте командир Макей? — попита женски глас, в чийто остър тон се прокрадваха и знойно сексуални нотки.

Скот Макей проверяваше лявото колело на носовия колесник, опрял коляно върху бетона под носа на своя 727. Обърна се, заслони очи с длан срещу слънцето в опит да види лицето на младата жена, която стоеше зад него с ръце на кръста. Носеше комбинезон в защитен цвят и имаше раздразнено изражение.

— Аха, аз съм — кимна Скот, докато ставаше.

Преди да се изправи напълно се наведе, изтупа праха от панталоните си и чак след това погледът му срещна нейния. Гледката му се понрави.

— Вашият помощник по товаренето е тъпанар, командире — рече тя без да се усмихва.