Дан Симънс - Петата купа

Шерлок Холмс напълни чинията си поравно с английска, американска и норвежка закуска — макар френските кроасани и силното турско кафе да бяха обичайната му закуска на Бейкър Стрийт 221Б — и поведе приятен разговор с Джон и Клара Хей.

Четирийсет и четири годишната госпожа Хей, забеляза веднага Холмс, отдавна бе надминала донякъде нелюбезното описание на Хенри Джеймс „закръглена“, беше — вероятно през трийсетте си години — прехвърлила категорията „внушителна“ и сега се бе застопорила твърдо върху ниския, набит, с няколкопластова брадичка сорт на характерния за висшето общество блясък, в който сигурно щеше да остане до края на живота си. Това като че ли по никакъв начин не намаляваше възхищението на Джон Хей от нея (Холмс помнеше как Джеймс му беше казал, че тя е била „закръглена“ още когато Хей се влюбил в нея и като че ли се наслаждавал на това) и, честно казано, Холмс и сега виждаше красотата на Клара Хей в съвършенството на облеклото ѝ, в блясъка на идеалния, но скромен пръстен върху мекия пръст на дундестата ѝ ръка, в искренето на съвършената ѝ коса, в почти безупречния ѝ тен и в сиянието на широко отворените ѝ ясни очи — сияние, което нейното „непрекъснато нагъване“ навярно никога нямаше да угаси.

Освен това Клара Хей беше приятен и грижовен човек и отлична домакиня. Холмс — особено в странния си, рошав и мустакат вид на Сигерсон — веднага го разбра. Гласът ѝ имаше приятен контраалтов тембър и когато ѝ се налагаше да слуша (примерно след като зададеше някой въпрос на господин Сигерсон), тя наистина слушаше . Холмс знаеше колко рядко се среща този дар, да проявиш достатъчно търпение, за да изслушваш наистина човек, и веднага разбра защо госпожа Джон Хей, „Клара“ за стотиците си близки приятели (в смелото американско общество, където хората от висшето общество се обръщаха един към друг с кръщелните си имена, без онзи типично английски страх, че могат да бъдат сбъркани със слугите), би била незаменима домакиня за един столичен град като Вашингтон.

Когато Холмс направи комплимент на Клара Хей за красивата синьо-зелена рокля, която бе облякла — а тя наистина беше хубава по един изпълнен с достойнство, небиещ на очи начин — неговата домакиня нито се изчерви, нито започна да се държи като престорено скромна девица, а просто каза:

— Да, хубава е, нали, господин Сигерсон, макар да е предназначена за ежедневно облекло. Радвам се, че я оценихте — според мен това е признак на добър вкус. Моделът е на парижкия моделиер Чарлс Уорт… който ми беше препоръчан от покойната ни приятелка госпожа Клоувър Адамс. — Клара Хей погледна към съпруга си, сякаш го питаше дали може да каже още нещо, но дори полковникът да беше дал някакъв знак на своята дама, Холмс го пропусна. — Клоувър обичаше да казва — продължи Клара Хей, — че роклите на Уорт не само изпълват душата ѝ с щастие, но… какви бяха точните ѝ думи, Джон?

— Не само изпълват душата ѝ с щастие, но и я запечатват херметически — каза Хей.

— А, да — кимна домакинята на Холмс, усмихвайки се на думите. — Мосю Уорт си спечели вечната лоялност на Клоувър Адамс един ден в Париж през хиляда осемстотин осемдесет и първа година, когато модистът остана с Клоувър и направи някои последни промени в роклята ѝ, докато в приемната я чакаха госпожа Вандербилт и госпожа Астор. За мен това бе достатъчна препоръка, разбирате ли, и никога не съм съжалявала, че при всяка наша почивка в Париж първо се обръщам към мосю Уорт.

— Роклята наистина е забележителна — каза Холмс. — Колкото и малко да разбирам от тези неща, тъй като все още съм ерген, все пак ще се осмеля да заявя, че геният на мосю Уорт се е отплатил стократно за вашата преданост. — Той остави на масата празната си чаша от кафе и леко поклати глава, докато помощник-икономът понечи да я напълни.

— С какво бихте желали да се занимавате днес, господин Сигерсон? — попита Джон Хей. Колкото повече Холмс гледаше дългите бели пръсти на дипломата, толкова повече растеше увереността му, че Хей би могъл да стане цигулар, ако музикалните му вкусове го бяха повели по този път, подобно на Холмс в младите му години.

— Можем да изчакаме Хари и да си направим екскурзия с карета из града — продължи Хей. — Да ви покажем историческите места и монументи, да преминем през Рок Крийк Парк, може би да надникнем в Конгреса, който се е събрал на сесия, и да хапнем някъде бобена супа. — Хей се засмя сърдечно. — Хари мрази всякакви организирани обиколки, но ние с лекота можем да го бием по гласове. Все пак нали затова е демокрацията… тиранията на не чак толкова образованото мнозинство като мен!