Дан Симънс - Петата купа

— Но за човек, който се хвали, че винаги сверява часовника си с „Таймс“… — започна Джеймс и спря. Холмс едва ли говореше сериозно. А Джеймс не искаше да спори с него. Все още не.

— Господин Гроувър Кливланд — започна отново той, — се намира в уникалното положение да е единственият президент на Съединените щати, който е управлявал два непоследователни четиригодишни мандата. Беше президент между март осемдесет и пета и март осемдесет и девета. След четиригодишен интервал, през който управляваше Бенджамин Харисън, господин Кливланд беше избран пак миналия ноември и се закле отново само преди няколко седмици.

Холмс кимна отсечено.

— Благодаря ви. И, моля ви, продължете описанието си на петимата от „Петте купи“.

Джеймс се огледа.

— Боя се, че вагон-ресторантът скоро ще приключи със сервирането на храна. Няма ли да е по-добре да отидем за един късен обяд и да продължим разговора си там?

За обяд Джеймс си избра пъстърва; не че я обичаше особено, но яденето ѝ винаги му напомняше, че си е „у дома“, в Съединените щати. Всъщност нищо от онова, което виждаше през прозореца на движещия се вагон-ресторант, не му създаваше усещането, че си е „у дома“. Дърветата покрай железопътната линия от Ню Джърси до Балтимор бяха твърде дребни, твърде нагъсто скупчени и бе твърде очевидно, че са израснали на единствените места, пощадени от фермерите. Фермерските домове бяха построени от дървени трупи и често имаха нужда от пребоядисване. Някои от покривите на хамбарите бяха хлътнали. Това беше гоблен на американския хаос, разстлан върху пласт от бедност; Хенри Джеймс знаеше много добре, че в Англия, Италия и Франция бедността беше навсякъде, но тя рядко се изразяваше в хлътнал, небоядисан, безразборно засаден хаос . В Англия — в по-голямата част от Джеймсовата Европа — старото, бедното и западналото беше живописно , включително хората.

Години по-рано, в едно свое есе за Хоторн (който беше негова ранна страст), Джеймс бе направил грешката да напише за американските читатели, че американската почва и история осигуряват само един тъжен бял лист за всеки американски поет, писател или художник; на Нова Англия, бе посочил той, ѝ липсват значимите европейски замъци, древните руини, римските пътища, изоставените овчарски къщурки и установените социални класи, способни да оценят изкуството. Който и да е американски художник, бе предположил той, никога не би постигнал истинско майсторство в изкуството си, като отразява вулгарното, потискащо, съсредоточено около печалбата и винаги настоятелно ново по начина, по който писателите и художниците в Европа романтично отразяваха старото .

Някои американски рецензенти, редактори и дори читатели го бяха разкритикували за тези далеч не ласкателни редове. В техните очи, знаеше Джеймс, Америка, която дори нямаше истинска история, не можеше да сгреши и вулгарната и непрекъснато променяща се „новост“, която той искрено ненавиждаше — най-вече като спънка за неговото и на всеки американски писател творчество — действаше като афродизиак на техните еснафски, настроени на американска вълна сетива.

Джеймс си спомняше, че някъде около 1879 година, размишлявайки за Хоторн и съвременниците му, беше написал: „Необходимо е огромно количество история, за да се напише малко литература“ и „Някой трябва да започне да записва признаците на висша цивилизация, които съществуват в другите държави, а отсъстват в структурата на американския живот, докато не започне да се чуди какво всъщност е останало в него“. Може би точно заради това бе добавил в глава VI от книгата си за Хоторн: „За мен е неоспорим факт, че американците, като такива, са най-самовлюбеният народ в света и най-страстни привърженици на идеята, че останалите нации на земята са се наговорили да ги подценяват“.

Не, това не го беше направило популярен сред американските читатели и рецензенти.

А сега, докато довършваше пъстървата си и допиваше последните остатъци от посредственото бяло вино, Джеймс просто сви рамене и прогони някогашните чувства от мислите си.

Холмс си беше поръчал само чай и сега просто остави избраната бледа американска имитация да изстива непипната в чашата, гравирана с емблемите на Нюйоркската, Нюхейвънската и Хартфордската железопътна компания. Джеймс не беше сигурен дали след вечерята им в Париж на тринайсети март, от която вече бяха минали единайсет дни, изобщо беше виждал детектива да яде нещо, и сега започваше да се чуди как измършавелият мъж се поддържа жив.