Дан Симънс - Петата купа

Но през март 1893 година тази последна депресия все още се намираше шестнайсет години напред в бъдещето. Нямаме никаква истинска представа защо Джеймс бе толкова ужасно депресиран през онази пролет. Нито защо толкова внезапно реши, че единственото му спасение е онова самоубийство в Париж.

Един от факторите може и да беше ужасният пристъп на подагра, преживян от Джеймс през студената английска зима на 1892 — 1893 година, който го принуди да съкрати ежедневните си разходки и да натрупа доста излишно тегло. Или простичкият факт, че на наближаващия рожден ден през април щеше да навърши петдесет години: знаково число, което бе депресирало и много по-силни от чувствителния Хенри Джеймс мъже.

Никога няма да разберем.

Затова пък знаем, че с тази депресия — и с плана за самоубийство чрез удавяне в Сена преди или на самия 15 април, навръх рождения му ден — започва нашата история. И така, в средата на март 1893 година Хенри Джеймс (той бе започнал да пропуска „младши“ в края на името си наскоро, след като баща му почина през 1882 година) писа от Лондон на семейството и приятелите си, за да им съобщи: „Вземам си кратка почивка от ежедневните литературни задължения, за да отпразнувам пролетта и собствената ми петдесетгодишнина в слънчевия Париж, преди да се присъединя към брат ми Уилям и семейството му във Флоренция по-късно през април“. Джеймс нямаше никакво намерение да пътува до Флоренция.

Носейки в кутийка за енфие част от открадната прах на сестра си Алис, Джеймс напусна изчистения си и подреден апартамент в „Де Вер Гардънс“, изгори няколко писма от госпожица Улсън и от няколко по-млади приятели, хвана влака за Шербург и пристигна в Града на светлината на следващата вечер, в един по-мрачен, по-мокър и по-студен от всички дни, които бе изтърпял през онзи март в мразовития Лондон.

Отседна в хотел „Уестминстър“ на Рю дьо ла Пе, където бе живял един месец, докато пишеше няколко разказа в Париж, включително любимия му „Ученикът“. Но този път „отседнал“ не беше правилната дума. Той нямаше намерение да прекара тук седмиците до рождения си ден. Освен това цените в „Уестминстър“ бяха твърде екстравагантни за настоящия му бюджет. Дори не разопакова куфара си. Не възнамеряваше да прекарва тук втора нощ. Нито тук, реши изведнъж, нито на което и да е друго място на този свят.

След обикалянето из градината Тюйлери в студения и мокър ден и унилата, самотна вечеря — верен на решението си, той не се опита да се свърже с никого от парижките си приятели или с други познати, които може би минаваха през Париж — Хенри Джеймс изпи последната си чаша вино, облече вълненото си палто, убеди се, че запечатаната кутийка за енфие е все още в джоба му и, потрепвайки по калдъръма с бронзовия връх на сгънатия си чадър, се запъти в сумрака под ситния дъждец към избраното място до Пон Ньоф. Дори с бавната му, внушителна джентълменска походка, разстоянието се взимаше за по-малко от десет минути.

Майсторът на писменото слово не остави бележка след себе си.

Мястото, което Джеймс бе избрал, за да сложи край на живота си, се намираше на северния бряг на реката, на около шейсетина ярда от широкия, добре осветен мост Пон Ньоф, но там долу, под моста, бе тъмно, а още по-тъмно бе на скалната тераса, простираща се край най-долните пешеходни алеи, където черните студени води на Сена се вихреха в основата на обраслия с мъх камък. Дори на дневна светлина тук идваха малко хора. Джеймс знаеше, че нощем мястото бе често посещавано от проститутки, но не и в такава студена дъждовна мартенска нощ; тази вечер те щяха да останат близо до хотелите в Пигал или щяха да търсят клиенти в тесните улички от другата страна на сияйния булевард „Сен Жермен“.

Когато Джеймс, потропвайки с чадъра си, най-после стигна до тясната еспланада, която си беше избрал през деня — изглеждаше точно така, както си я спомняше от предишните си посещения в Париж той — вече не можеше да различава пътя. Дъждът украсяваше далечните улични лампи от другата страна на Сена с бледи ореоли. Тази нощ нямаше много баржи и речни таксита. Джеймс успя да слезе по стъпалата, опипвайки ги с краката си, и продължи бавно по терасата като слепец с бастун. Някъде високо над главата му обичайно отчетливите звуци от колелата на каретите и тропотът на конски копита сега звучаха приглушено и далечно, почти нереално, заради засилващия се дъжд и все по-дълбоките локви по пътищата.

В почти пълния мрак Джеймс по-скоро можеше да чуе и надуши, отколкото да види приближаващата се река. Само стряскащото хлътване на чадъра му там, където очакваше да намери плочник, го накара да спре на ръба на тясната извита тераса. Той знаеше, че тук няма стъпала, които да водят надолу към реката; само шест– или седемфутов наклон, водещ право в разпенената черна вода. Тук Сена беше много бърза, дълбока и коварна. Достатъчно бе само да направи една крачка напред в празнотата и с всичко щеше да се приключи.