Джон Гришам - Адвокат на престъпници

Мислех, че най-после ще се наспя, но явно ще изкарам обичайната безсънна нощ преди процес.

В пет часа в четвъртък сутринта пия силно кафе и чета онлайн изданието на „Кроникъл“. Почти целият брой е посветен на спасяването на Джилиан Кемп. Най-голямата снимка на първа страница е онази, която си представях: кметът Уди на подиума в цялата си прелест, до него Рой Кемп, а зад тях стена от полицаи. Джилиана не е там, но има по-малка нейна снимка как слиза от частния самолет на летището. С бейзболна шапка, големи тъмни очила, вдигната яка - не се вижда много, но изглежда относително добре. Пише, че сега си почива у дома сред семейството и приятелите си. Материалът за секс трафика заема няколко страници, а операцията на ФБР, изглежда, още не е приключила. Правят се арести в цялата страна. Досега са спасени двайсет и пет момичета. В Денвър е имало престрелка, но без сериозно пострадали. За щастие, не пише нито дума за пристрастеността на Джилиана към хероина, нито за изгубеното й бебе. Един кошмар е приключил, но другите продължават. Сигурно би трябвало да изпитвам кротко задоволство, че съм участвал във всичко това, но не е така. Изтъргувах информация, за да спася клиента си, нищо повече. А сега той си е изгубил ума и аз нищо не печеля от сделката.

Чакам да стане седем, преди да пратя есемес на Макс Манчини и на съдия Фабиноу. Той гласи: „След дълго обсъждане клиентът ми отказа да приеме споразумението, което предложи обвинението. Настойчиво го увещавах, но уви. Изглежда, процесът трябва да продължи, когато здравето на съдия Фабиноу се подобри. Съжалявам. С. Р“.

Манчини отговаря: „Да го организираме. До скоро“. Разбира се, той е на седмото небе, че се връща обратно на сцената. Явно съдия Фабиноу бързо се е възстановила, защото и тя ми отговаря: „Добре, шоуто трябва да продължи. Среща в кабинета ми в 8:30. Ще уведомя пристава“.

Участниците се събират в съдебната зала, като че ли предишния ден не се е случило нищо, или поне нищо, което да окаже въздействие на процеса. Малцина от нас знаят - аз, прокурорът, Фабиноу, Партнър, - никой друг, а и не следва да знаят. Шепнешком питам Тадео - не е променил мнението си, можел да спечели това дело.

Оттегляме се в кабинета на съдията за сутрешното ни съвещание. За да си вържа гащите, казвам на нея и Макс, че искам мнението на клиента ми да се протоколира, за да няма в бъдеще никакви съмнения относно отказа му да се признае за виновен. Един пристав го води с белезници, без окови на глезените. Той се усмихва и се държи много учтиво. Полага клетва и казва, че е с ясна мисъл и съзнава какво се случва. Фабиноу моли Манчини да прочете условията на споразумението: пет години, ако се признае за виновен за непредумишлено убийство. Госпожа съдийката обяснява, че не може да обещае конкретен затвор, но е на мнение, че господин Запате ще се справи добре в окръжната затворническа ферма, която се намира само на десетина километра от града, където майка му ще може да го посещава често. Що се отнася до условното предсрочно освобождаване, тя няма контрол над него, но като съдия по делото има право да го препоръча.

Пита го дали разбира всичко това. Той отговаря, че разбира, и добавя, че няма намерение да се признава за виновен за каквото и да било.

Заявявам, че съм го посъветвал да приеме споразумението. Той го потвърждава. Съдебната стенографка спира да записва за протокола. Съдия Фабиноу сплита пръсти и като опитна учителка в детска градина бавно и старателно разяснява на Тадео, че за пръв път вижда толкова добро предложение към човек, обвинен в причиняване на смърт. Иначе казано: момче, глупаво е да отказваш споразумението. Той не отстъпва.

След това Макс му обяснява, че за пръв път през цялата си прокурорска кариера предлага споразумение за толкова снизходително наказание. Направо невероятно! На практика година и половина-две в затвор с лек режим, със свободен достъп до фитнес залата и отлични условия, така че няма да усети кога ще мине времето. Бързо ще се върне в клетката да се бие отново. Тадео само клати глава.

Съдебните заседатели влизат и се озъртат в напрегнато очакване. В залата се долавя вълнение от предстоящата драма, но аз усещам само обичайното треперене под лъжичката. Първият ден винаги е най-труден. Часовете ще се нижат, рутината ще ни погълне и пеперудите в корема ми постепенно ще отлетят. В момента обаче ми е зле. Един възрастен адвокат навремето ми каза, че ако настъпи ден, в който вляза в съдебната зала, без да се притеснявам от журито, значи е време да се откажа.