Джон Гришам - Адвокат на престъпници

- Да, страхотен екип сме, няма що.

Поемам по надлеза, пресичам междущатската и отново излизам на нея в северна посока. Сигурно всички, които наблюдават буса ми, се чудят какво става, по дяволите. Моят спътник отваря трета бира. Чипсът е свършил и съм сигурен, че е посипал трохи. Натискам газта до сто и двайсет и казвам:

- Адресът, Арч.

- В предградията на Виста Вю, на петнайсетина километра западно от центъра на Атланта. Малкият търговски център се казва „Уест Айви“. Физиотерапевтичното студио „Атлас“ е до фирмата за почистване „Съни Бой“. Водят момичетата там към един следобед.

- И Джилиана Кемп е сред тях?

- Вече ти отговорих на този въпрос, Ръд. Да не мислиш, че щях да ти разказвам всичко това, ако не беше? Но най-добре ченгетата да побързат. Тия типове умеят да си вдигнат чукалата за броени минути.

Научил съм каквото искам, затова млъквам. После, кой знае защо, питам:

- Може ли да ми дадеш една бира?

Той прави кисела физиономия, като че ли иска и шестте за себе си, но в следващия миг се усмихва и ми подава една.

Няколко километра по-нататък след дълго приятно мълчание Суенгър кимва и казва:

- Ето там. Д-р У и неговият билборд за възстановяване след вазектомия. Навява спомени, нали, Ръд?

- Прекарах дълга нощ, докато ги гледах как копаят. Защо го направи, Арч?

- Защо правя каквото и да било, Ръд? Защо отвлякох онова момиче? Защо я насилих? Защо я продадох? И не е първата, така да знаеш.

- В момента наистина не ми пука. Само се надявам да е последната.

Той клати глава и отбелязва малко печално:

- Няма начин. Спри ей там, на банкета.

Натискам спирачките и бусът заковава до ярко осветения билборд на д-р У. Суенгър грабва плика с парите, оставя бирата и отваря вратата.

- Кажи на тъпите ченгета, че никога няма да ме намерят.

Изскача, затръшва вратата, притичва през банкета към високата трева, прехвърля се през оградата и се шмугва под билборда. Последното, което виждам, е как Суенгър се промушва между дебелите стълбове, движи се бързо и оставя диря след себе си, после се изгубва сред високата царевица.

За всеки случай изминавам още осемстотин метра по междущатската магистрала, отново спирам и се обаждам на ченгетата. Чули са всяка дума, изречена в буса през последния един час, така че нямам много за казване. Подчертавам, че би било грешка да се опитват да пипнат Суенгър, преди да нападнат онова място в Атланта. Май са съгласни.

Не виждам никакво движение покрай билборда в царевичната нива.

Подкарвам обратно към града, когато звънва мобилният ми. Макс Манчини.

- Добро утро - казвам.

- Току-що говорих със съдия Фабиноу. Изглежда, е получила силно хранително натравяне. Днес няма да има заседание на съда.

- Това е ужасно.

- Знаех си, че ще си разочарован. Наспи се и ще поговорим по-късно.

- Добре. Аз ли да ти се обадя?

- Да. Добра работа свърши, Ръд.

- Ще видим.

Вземам Партнър от апартамента му и се настаняваме за дълга закуска в едно заведение за гофрети. Разказвам събитията от последните седем часа, а той слуша мълчаливо, както обикновено. Трябва да легна и да се помъча да поспя, но съм превъзбуден. Опитвам се да убия малко време в съда, но ме тревожи мисълта за операцията в Атланта и не мога да мисля за нищо друго.

При нормални обстоятелства щях енергично да се подготвям за процеса на Тадео, но сега той едва ли ще се състои. Спазил съм своята част от уговорката, така че каквото и да се случи с Джилиана Кемп, би трябвало да сключим споразумение. Хубаво споразумение срещу признаване на вина, което ще позволи на клиента ми да се бие отново, и то скоро. Но в момента нямам доверие на никого.

В случай, че операцията не доведе до нищо, не бих се учудил, ако кметът, Макс Манчини, Мос Корган, Бавната Фаби и полицейските шефове се съберат и решат: Майната му на Ръд и на неговия клиент! Хайде на процес!

В два следобед паркингът на търговския център „Уест Айви“ гъмжи от федерални агенти, облечени с най-различни варианти на всекидневно облекло и подкарали невзрачни автомобили. По-солидно въоръжените се крият в бусове без обозначителни знаци. Нещастникът, на когото се пада лошият жребий, е четирийсет и една годишният търговец на коли Бен Браун. Женен, баща на четири деца, с хубава къща наблизо. След терапията си той излиза от центъра „Атлас“ през обикновена врата без надпис и се отправя към колата си, почти нова и служебна. Оставят го да измине почти километър, преди да го спре местен полицай. Първите думи на Бен са, че не е превишил скоростта, но когато пред него спира черен джип и му препречва пътя, започва да подозира, че е загазил по-сериозно. Двама агенти на ФБР му се представят и го качват на задната седалка на джипа си. Арестуват го за ползване на проститутка и го предупреждават, че сигурно впоследствие ще го обвинят във всякакви други федерални престъпления. Осведомяват го, че „Атлас“ е част от междущатска секс мрежа, поради което обвиненията ще бъдат федерални. Животът на Бен преминава като на лента пред очите му и той едва сдържа сълзите си. Казва на агентите, че има съпруга и четири деца. Те не проявяват съчувствие. Очакват го години в затвора.