Бари Айслър - Алгоритъм

Дяволите да го вземат, какво щеше да прави?

Звънна му телефонът. Погледа и видя, че е Бен. Слава богу!

Сграбчи апарата, натисна копчето и го вдигна към ухото си.

— Бен? Къде беше? Започнах да се тревожа.

— Бен е добре — отговори дрезгав баритон с южняшки акцент. — Ти сигурно си Алекс.

Страх сви сърцето и гърлото на Алекс. Почувства го и си спомни всички ужасяващи подробности — О, не. О, боже, моля те недей — толкова се разтрепери, че се наложи да отбие встрани от пътя.

— Кой се обажда? — успя да попита.

— Някой, който добре познава брат ти и не иска да му се случи нищо лошо. И ти можеш да ми помогнеш.

— Как?

— Предай ми „Обсидиан“, синко. Само това искаме. И всички ще си идат вкъщи. Бен, Сара, всички.

Мили боже, и Сара ли бяха заловили? Притисна опаката страна на ръката, с която държеше телефона, към устата си и се прегърна с другата, люлееше се напред-назад на седалката и се мъчеше да преглътне сълзите си. Мъртъв беше. Всички бяха мъртви. Щом тези хора бяха успели да надхитрят Бен с цялото му обучение и опит, какъв шанс можеше да има той?

Престани. Помисли. Използвай мозъка си.

Добре. „Обсидиан“ още беше у него, нали така? А щом имаше нещо, което искат, значи можеше да преговаря.

Поставянето на нещата по този начин малко го успокои. Намираше се на по-позната територия.

Пое си дълбоко въздух и го издиша.

Още веднъж. После вдигна телефона към ухото си.

— Не мисля, че имаме проблем тук — рече той. — Вие искате „Обсидиан“, аз искам Бен и Сара.

— Точно така — отвърна гласът. — Няма нужда да усложняваме нещата. И без това станаха достатъчно сложни.

Видя ли? Точно като при преговори. Можеш да се справиш.

Алекс си пое още веднъж дълбоко въздух и бавно го издиша.

— Какво предлагаш?

— Има един закрит паркинг на Браянт Стрийт в Пало Алто, между „Юнивърсити“ и „Литън“. Чакай ме на четвъртия етаж след час.

— Искам да говоря с Бен.

— Съжалявам, синко, не мога да рискувам. Не искам двамата да си предавате съобщения.

Добрият преговарящ знае, че не трябва да бърка средствата с целите. Целта тук беше да се увери, че Бен е добре. Да говори с него беше един от начините.

— Попитай го как се казваше кучето ни — рече Алекс.

— Моля?

— Искам да се уверя, че е добре. Разбирам защо не искаш да ми дадеш да говоря с него, но предполагам, че нямаш нищо против да потвърдиш по друг начин, че той е добре.

Настъпи пауза. Гласът отвърна:

— Не, нямам нищо против — нова пауза. — Арло.

— Добре. А сега… — Замлъкна. Не знаеше нищо лично, което да попита Сара. Дойде му само: Какво направи с ризата на Бен , но слава богу, измисли нещо по-добро.

— Попитай Сара каква е марката на спортния екип, с който ходи на фитнес — рече той.

Настъпи нова пауза, този път по-дълга. На Алекс му се стори, че чува нещо отзад… кашляне? Не беше сигурен.

Гласът каза:

— „Андър Армър“.

Добре. Живи бяха.

— Ще се срещна с теб — рече Алекс. — Но трябва да си наясно с едно — пробута му същия блъф, който бе проработил при Озбърн. — „Обсидиан“ е кодиран и готов да бъде публикуван в една дузина нюзгрупи в мрежата. Ако нещо се случи с някого от тях, програмата и всичко останало ще стане публично достояние.

— Предпазлив си — отвърна гласът, — разбирам те. Уважавам това. Донеси ми каквото искам и ти обещавам, че всичко ще бъде наред.

Телефонът прекъсна.

Алекс скръсти ръце и започна да се люлее напред-назад, борейки се с паниката.

Мисли. Мисли. Мисли.

Но не можа да измисли нищо. Ако имаха още едно копие от изходящия код, можеха просто да го публикуват.

Чакай! Трябваше да има още едно копие. Хилзой не би дал изходящия код със скритите функции за патентоване. Програмата имаше две версии, което означаваше, че и изходящият код трябва да има две версии. Хилзой винаги държеше да има бекъп на всичко. Сигурно беше направил и бекъп на втората версия на изходящия код някъде.

Но къде? Нямаше нищо друго в записките му, а и дори да имаше, Алекс не би смогнал да го намери. А на диска нямаше нищо друго. Беше го преглеждал отново и отново и единственото външно нещо беше онази емпетройка. Как се казваше песента? Сара я беше познала. „Погребална песен“, точно така. За бога, Хилзой не би могъл да избере по-подходящо заглавие.

Но в песента нямаше нищо. Беше я прегледал. Беше просто…

И тогава му хрумна нещо. Вероятността беше едно на хиляда, но не разполагаше с нищо друго и в ужаса и отчаянието си се вкопчи здраво в нея.