Дейвид Балдачи - Невинните

— Казва се Даяна Джордисън — уточни той, след като приключи с описанието на бездомницата. — Навърта се в района, в който беше взривен онзи автобус. Изключително наблюдателна и достатъчно интелигентна, за да ни бъде от полза и в бъдеще, но трябва час по-скоро да я приберем от улицата. Не го ли сторим, рискът става прекалено голям.

Синия обеща да се погрижи, а на Роби не му остана нищо друго, освен да се надява, че той ще го направи. Поне засега. По-късно щеше да провери дали молбата му е изпълнена. Вече не можеше да вярва на никого.

— Имам и друга молба — бързо добави той. — Искам сведения за човек на име Лио Брум, който работи в Капитолия.

— Какво общо има той с цялата работа?

— Не знам. Но трябва да си изясня някои неща.

— Чакам доклад, Роби. Искам го скоро — каза Синия и затвори.

И аз искам много неща, помисли си Роби. Най-вече да се измъкна от този кошмар.

Час по-късно той беше в апартамента си, където взе душ и се преоблече. Закачи кобура с пистолета на колана си и скочи във волвото. От там изпрати кратък есемес на Джули, която отговори след секунди. Момичето потвърди, че всичко около нея е наред. След кратък размисъл Роби й изпрати още един есемес, за да я уведоми, че по-късно ще се отбие при нея и вероятно ще остане да пренощува там.

Той прекоси града и вкара колата си в покрития паркинг близо до ресторант „Олд Ебит“ — една от забележителностите на Вашингтон, западно от Министерството на финансите, в непосредствена близост до Белия дом. Избра си място близо до изхода.

Беше тук заради срещата с Ани Ламбърт в осем вечерта. Влезе в хотел „Дабъл Ю“ и взе асансьора за открития бар на покрива, който всъщност се оказа покрит. От тук действително се разкриваше прекрасна гледка към Белия дом, чак до гробището „Арлингтън“ във Вирджиния.

Имаше доста свободни маси, вероятно защото беше работен ден. Двайсетината клиенти си пиеха питието, дъвчеха ядки или си избираха вечеря от менюто. Ламбърт не се виждаше никъде. Роби погледна часовника си и установи, че е пристигнал две минути по-рано.

Той седна на една маса край парапета и насочи поглед към панорамата на града. Околните сгради бяха наистина внушителни. Всеки би го признал освен може би хората, които искаха да ги взривят.

Сервитьорът дойде да вземе поръчката му. Той си избра джинджифилова лимонада. Поглеждаше към вратата при всяка глътка, която отпиваше от високата чаша. След петия път погледна часовника си. Осем и четвърт. Може би Ани Ламбърт изобщо нямаше да се появи. Не би могла да му се обади по телефона, защото той не й беше дал номера си. Нито пък беше поискал нейния. Вероятно се беше забавила в службата си. Това все пак беше Белият дом.

Тя се появи миг преди Роби да стане и да си тръгне. Видя масата му и бързо се насочи към нея.

— Извинявай — каза, преметна палтото си върху облегалката на свободния стол и се настани срещу него. Роби забеляза, че е на високи токчета. Маратонките й най-вероятно бяха в чантата. Косата й беше разпусната. Имаше дълга красива шия.

— До спортно ходене ли прибягна? — подхвърли той.

— Откъде знаеш? — учуди се тя.

— Едва ли си карала колело с тези токчета. Освен това си доста задъхана, което няма как да стане от няколко крачки до хотела и возенето в асансьора.

— Много добри заключения — усмихна се тя. — Оставих колелото в службата и тичах до тук. Изникна ми една работа точно в осем без пет и трябваше да я свърша.

— Това заслужава награда — обяви Роби и махна на сервитьора.

Ани си поръча водка с тоник. Заедно с питието им донесоха ядки и соленки. Роби си взе една ядка и отпи от чашата си. Тя също отпи, но за разлика от него излапа цяла шепа ядки.

— Май си гладна, а? — подхвърли Роби.

— Днес не ми остана време за обяд — призна тя. — А също и за закуска.

— Ще поискам менюто — каза той.

Ани се поръча чийзбъргър с пържени картофи, а той се задоволи с пролетни ролца.

— Знам, че не се храня особено здравословно, но това е нещо като риск на професията — рече тя.

Роби се настани по-удобно, готов за обичайния при подобни срещи неангажиращ разговор. Продължаваше да се пита защо покани тази жена. Това си беше чиста лудост, особено при сегашните обстоятелства.

Май никога няма да стана нормален, каза си той. Независимо от усилията, които полагам.

— Разбирам — каза на глас той и с пресилен ентусиазъм добави: — Предполагам, че работата ти е свързана с чести пътувания.

— За съжаление не — поклати глава Ани. — Не съм достатъчно високо в йерархията, за да използвам „Еър-форс-1“ или някой друг от по-малките самолети. Но не се отчайвам и работя упорито, за да си създам име. Кой знае, може пък един ден да стигна и дотам, нали?