Дейвид Балдачи - Невинните

Той се огледа наоколо. Нямаше начин бомбата да се постави в ходовата част на автобуса на това място. Хората бяха започнали да се качват веднага след появата му на стоянката, а шофьорът беше потеглил в момента, в който вратата се беше затворила зад последния пътник. Но на автогарата бяха останали доста хора. Броени минути по-късно тръгваше автобусът за Маями. Нямаше начин тези чакащи хора да не забележат човек, който се пъха под съседния автобус. Не, бомбата със сигурност не беше поставена тук.

Роби се обърна и тръгна към сградата на автогарата. Надникна през дебелото стъкло, за да се увери, че жената на гишето не е онази, която му беше продала билета. Оказа се, че наистина не е. Вече беше проверил за камери. Такива липсваха не само вътре, но и извън сградата. По всяка вероятност компанията не разполагаше със средства за електронно наблюдение.

Влезе в залата за продажба на билети. Тя се оказа точно толкова занемарена и мръсна, колкото и автобусите. Роби се насочи към гишето и зае място на опашката зад някаква дебела жена, която притискаше към гърдите си бебе. С другата си ръка люлееше детско столче за кола, в което седеше друго, по-голямо дете. Роби неволно си спомни за Джейн Уинд и нейните деца.

Не след дълго дойде неговият ред. Момичето зад гишето го погледна с отегчено изражение.

— С какво мога да ви помогна? — Наближаваше единайсет и тя със сигурност искаше час по-скоро да се махне от тук.

Той й показа значката и служебната карта.

— Разследвам взривяването на един от вашите автобуси.

Момичето се изправи в стола и в очите му пролича интерес.

— Слушам ви.

— Искам да знам къде престояват автобусите, преди да дойдат на автогарата — каза той.

— Депото ни за поддръжка се намира на две преки от тук. Шофьорите се явяват направо в него, получават наряда си и минават през кратък технически преглед. Там се извършват и други операции, например почистване на колите и зареждане с гориво.

— Дайте ми точния адрес.

Момичето надраска няколко думи на лист хартия и му го подаде.

— Благодаря — кимна Роби. — В колко часа напускате работа?

Служителката повдигна вежди и се намръщи. Очевидно остана с погрешни впечатления.

— В полунощ — неохотно отвърна тя. — Но си имам приятел.

— Сигурен съм в това — кимна Роби. — Учите ли някъде?

— В Католическия университет.

Очите му се плъзнаха по отблъскващата зала със стени от гол бетон.

— Учете здраво, за да забравите това тук — посъветва я той.

Излезе навън и подкара волвото по посока на депото. Порталът обаче се оказа заключен. След доста усилия успя да привлече вниманието на нощния пазач, който правеше обиколките си. Роби разсея подозренията му със служебната си значка и човекът побърза да му отключи.

— От ФБР вече бяха тук — информира го той. — А също и момчетата от автомобилната инспекция, които питаха за някакви повреди по автобуса.

— А имаше ли такива?

— Проклет да съм, ако знам. С какво мога да помогна?

— Ела да ми покажеш ремонтното хале.

— Не очаквай кой знае какво — предупреди го пазачът. — Плашат ми да обикалям около него с оръжие в ръка и да го пазя от проблеми. А в този квартал проблеми колкото щеш.

— А има ли някой по-осведомен?

— Там има двама монтьори — отвърна пазачът и махна към халето. — Работят до два през нощта.

— Имената им?

— Честър и Уили.

— Отдавна ли работят тук?

— Не знам. Аз съм само от месец, но те със сигурност са от повече време.

— Благодаря.

Роби дръпна вратата и огледа огромното хале с висок таван, осветено от дълга редица луминесцентни тръби. Вътре имаше пет автобуса, около които бяха струпани колички с инструменти, генератори и подвижни лампи с предпазни решетки. Въздухът бе пропит от миризмата на моторно масло, грес и гориво.

— Има ли някой тук? — подвикна той.

Иззад близкия автобус се появи висок чернокож мъж с работен гащеризон, който бършеше ръцете си с мръсен парцал.

— С какво мога да ви помогна?

— Имам няколко въпроса — каза Роби и извади служебната си карта.

— Ченгетата вече бяха тук.

— Приемете, че съм още едно ченге — отвърна Роби. — Вие кой сте, Честър или Уили? — Зърна подозрението в очите на човека и побърза да добави: — Пазачът ми каза…

— Аз съм Уили. Честър е под онзи автобус и му сваля трансмисията.

— Как по принцип се обслужват автобусите?

— Докарват ги шест часа преди да поемат по маршрута си. Преглеждаме ги съгласно списъците за поддръжка — двигателя, охладителната течност, шарката на гумите, спирачките, хидравличната течност. След това ги почистваме от боклуците, които оставят хората, и ги прехвърляме на автомивката, която се намира отзад. Накрая ги зареждаме на колонките до портала. Това е всичко. Остават да чакат появата на шофьорите, които ги проверяват и потеглят към терминала.