Дейвид Балдачи - Невинните

— Точно така — кимна Роби. — Значи харесваш политиците?

— По-скоро харесвам политиката — отвърна тя. — Не участвам в предизборни кампании. Моята специалност е енергетиката. Подготвям различни документи в тази област и помагам за написването на официалните речи по темата.

— Това ли си завършила?

— В колежа учих инженерство, но защитих докторска дисертация по биохимия на тема възобновяеми енергийни източници. Полезните изкопаеми в тази страна са на изчерпване, а щетите от тяхната експлоатация са огромни и доведоха до видими климатични промени.

Роби се усмихна.

— Какво? — изгледа го тя.

— В момента говориш като политик.

— Предполагам, че работната среда ми се отразява — усмихна се тя.

— Сигурно.

Сервираха им храната. Тя се нахвърли на чийзбургера и пържените картофки, които топеше в кетчуп.

Роби намаза едно ролце с гъши пастет и го захапа.

— Разкажи ми за себе си — подкани го Ани. — Беше споменал, че си инвеститор, който работи самостоятелно.

— В момента гледам да работя колкото се може по-малко — каза той.

— Не ми приличаш на лентяй. Веднага си личи, че си деен човек.

— Така е, не съм свикнал да седя на едно място. Пътувах много, реализирах няколко интересни проекта и спечелих достатъчно, за да си позволя тази малка почивка. Просто намалих оборотите. Но за кратко, защото наистина не съм свикнал да бездействам.

— Не ти ли харесва? Човек трябва и да се наслаждава на живота.

— Това също омръзва.

— Въпреки всичко бих опитала. Стига да получа такава възможност.

— Надявам се да я получиш.

— А как стана така, че се установи точно във Вашингтон? — попита тя. — Или си от тук?

— Не познавам много хора, които наистина са от тук — поклати глава Роби. — Самият аз съм от Средния запад. А ти?

— От Кънетикът. Родителите ми са от Англия. Всъщност те са ме осиновили и аз съм единственото им дете.

— Нямаш британски акцент — отбеляза той.

— Живяла съм в Англия едва до петгодишна възраст. Ти имаш ли братя или сестри?

— Не, но много бих искал да имам.

— За съжаление, децата нямат думата по въпроса.

— Казваш го така, сякаш и ти си искала брат или сестра — отбеляза Роби и погледна над рамото й, защото долови вой на приближаваща се сирена.

— Май вече скучаем, а? — примирено подхвърли тя.

— Какво? — сепна се Роби, но го направи с видимо закъснение.

— При предишния ни разговор спомена, че искаш да излизаш по-често. На мен ми е приятно да изпием по нещо заедно, но виждам, че не си тук… — Ани захапа едно картофче и погледна надолу. — Знам, че съм обикновена чиновничка и никога няма да спечеля много пари. Ще прекарам живота си зад бюро в писане на документи, които никой няма да прочете. А дори и да ги прочетат, съдържанието им ще бъде променено по начин, който няма да има нищо общо с моите проучвания. А ти си натрупал пари, пътувал си по света. Вероятно те отегчавам. — Тя взе още едно картофче от чинията, но го задържа в ръка, сякаш се питаше какво всъщност е това.

Роби побърза да смени поведението си — нещо, което умееше да прави наистина добре. Приведе се напред, грабна картофчето и го захапа.

— Аз също исках да изпия едно питие с теб — увери я той. — Иначе нямаше да съм тук. Извинявай, ако ти се струвам отегчен. Изобщо не те намирам за скучна.

— Харесва ли ти картофчето? — усмихна се тя.

— Да. Искаш ли да опиташ моите ролца?

— Вече не очаквах да ми предложиш.

Опитаха взаимно от чиниите си.

— Предполагам, че избягваш мазната храна — подхвърли тя. — Вече те видях как тренираш. А обичаш ли да тичаш?

— Само когато ме гонят.

Ани се разсмя и каза:

— Аз се радвам на невероятен метаболизъм. Ям всякакви боклуци, но нищо не ми се лепи.

— Много хора биха ти завидели.

— И колежките ми твърдят същото — усмихна се тя и набоде на вилицата си парче чийзбургер. — Искаш ли да опиташ? Много е вкусен.

Роби отхапа късче и избърса устните си със салфетката.

— Предполагам, че да работиш в Белия дом никак не е лесно — подхвърли той. — Ненормирано работно време, липса на упражнения, нередовно хранене, напрежение…

— Не се смятам за консуматив на Белия дом — поклати глава тя. — Там работят най-добрите и най-умните, нали знаеш?

— Поне половината население на страната няма да са съгласни с теб.

Роби развеселено я наблюдаваше как унищожава пържените картофи. После насочи вниманието си към панорамата на града.

— Въпреки че работя там, все още не мога да свикна със снайперистите на покрива — подхвърли Ани, сочейки към Белия дом.