Дейвид Балдачи - Невинните

Даяна млъкна и го погледна засрамено.

— Защо ли ти разказвам всичко това?

— Много добре разбирам, че имаш нужда да си излееш мъката — отвърна Роби.

— Вече го направих, благодаря — кимна тя, довърши закуската си и бутна чинията встрани. Помълча известно време, за да събере мислите си, после започна: — Видях автобуса да се приближава по улицата. Беше много шумен и ме събуди. На улицата спя зле, бетонът ми убива. Освен това е опасно… Страх ме е…

— Разбирам.

— После автобусът спря. Ей така, насред улицата. Спомням си, че седнах и надникнах иззад кофата. Ходила съм на автогарата, защото там има много кофи за боклук. Този автобус не беше на градския транспорт, а от другите — които всяка вечер пътуват за Ню Йорк. Бях го виждала и преди. Понякога ми се искаше да бъда в него.

Но не и в онази нощ, отбеляза мислено Роби.

— От коя страна на улицата беше, когато го видя? Откъм вратата или от другата?

— От другата.

— Добре. Продължавай.

— Ами той просто гръмна. Изплаших се до смърт. Във въздуха се разлетяха седалки, гуми, човешки останки. Беше ужасно, като на война.

— Забеляза ли нещо, което може да е предизвикало експлозията?

— Помислих си, че е бомба, избухнала вътре в автобуса. Нима е било нещо друго?

— Все още не знаем това. Но ако си видяла нещо, което удря автобуса отвън, това ще бъде много важно за нас. Може би куршум в резервоара или нещо подобно. Чу ли изстрел?

— Сигурна съм, че не — бавно поклати глава Даяна.

— Видя ли някого?

Роби се втренчи в лицето й, опитвайки се да скрие обхваналото го напрежение.

— Непосредствено след експлозията видях двама души оттатък улицата. До този момент автобусът беше между мен и тях, но след като се взриви, ги видях съвсем ясно. Мъж и момиче, може би тийнейджърка.

Роби бавно се облегна на стола си.

— Можеш ли да ги опишеш?

По-добре сега, отколкото по-късно, помисли си той.

— Момичето беше дребничко, с качулка на главата. Не успях да видя лицето му.

— Какво правеха?

— Изправяха се. Всъщност изправяше се мъжът. Явно взривната вълна ги беше съборила на земята. Може би за миг бяха изгубили съзнание. Аз бях доста далече, а и кофата ми пречеше. Мисля, че бяха през няколко коли, паркирани на улицата.

— Какво се случи после?

— Мъжът се свести пръв и отиде да помогне на момичето. Размениха си няколко думи, после той започна да търси нещо под колите. Тогава онзи луд старец започна да крещи и да танцува около горящия автобус. А мъжът и момичето изчезнаха.

— Видя ли откъде се появиха?

— Не.

— Как изглеждаше мъжът?

— Всъщност приличаше на теб — каза Даяна.

— Много хора приличат на мен — усмихна се Роби. — Не можеш ли да бъдеш по-конкретна?

— Имам отлично зрение — отвърна тя. — Оперираха ми очите малко преди животът ми да рухне.

— Но между теб и този човек е имало дим и пламъци. Освен това е било тъмно.

— Така е. Не бих могла да го разпозная в редица, ако това имаш предвид. Но пожарът превърна нощта в ден…

— Значи този човек е имал моята фигура и е бил приблизително на моята възраст?

— Точно така.

— А ти си сигурна, че не си видяла какво е причинило експлозията?

— По това време вече бях напълно будна, но нито чух, нито видях нещо, което би предизвикало взрива.

— Благодаря ти, Даяна. Тук ли да те потърся, ако се наложи да поговорим отново?

— Едва ли имам други възможности — мрачно отвърна тя.

Роби й подаде визитката си.

— Ще видя какво мога да направя, за да се махнеш от улицата.

Тя сведе поглед към картичката и каза с треперещ глас:

— Каквото и да направиш, ще ти бъда много благодарна. В живота ми е имало и моменти, в който не бих приела милостиня, а по-скоро бих раздавала такава. Но те отдавна са минало.

— Разбирам.

Роби подкара обратно към надупченото от куршуми заведение. Ванс го засече в момента, в който слизаше от колата.

— Имаме напредък в разследването! — задъхано съобщи тя.

— Какво?

— Сапьорите откриха причината за експлозията.

— Къде? — остро попита Роби.

— Над задното ляво колело. Бомба със сензор за движение. При потеглянето си автобусът задейства таймера. И няколко минути по-късно бомбата се взривява.

Роби се втренчи в нея. Умът му работеше трескаво. Преследвачът на Джули със сигурност не би се качил в автобус, който е минирал със собствените си ръце. Оставаше само една друга възможност.

Мишената съм бил аз .

След като цял час обсъждаха откритието на сапьорите от Отряда за борба с тероризма, Роби успя да се измъкне от Ванс и да звънне на Синия.