Дейвид Балдачи - Невинните

— Аз съм федерален агент.

Жената се приближи. На лицето й беше изписано видимо облекчение, докато това на неговия човек помръкна. Другата жена остана на мястото си, очевидно равнодушна към действителността.

Роби получи отговора, който търсеше. Новите бездомници все още изпитваха респект към закона. На тях все още им бе мъчно за реда, на който бяха обърнали гръб и бяха потънали в анархията. При дългогодишните клошари бе точно обратното. Те мразеха значката и се страхуваха от нея, защото твърде дълго бяха прогонвани от обществените места, а хората открито се отвращаваха от тях заради мръсотията и начина им на живот.

Роби се обърна към стария си познайник и подхвърли:

— Надолу по улицата има едно кафене. Отивам да ви взема нещо за ядене и веднага се връщам. За нея също — добави той и кимна към жената, която продължаваше да гледа в нищото. — Ще ме изчакате ли?

Бездомникът кимна бавно, но в очите му се появи подозрение. Роби извади десет долара и ги мушна в ръцете му.

— Искаш ли кафе и сандвич?

— Аха — отвърна човекът.

— А тя? — попита Роби и посочи мълчаливата.

— И тя.

Роби се обърна към другата жена.

— Ще ме придружиш ли до кафенето? — попита той.

— Загазила ли съм? — подозрително попита тя. Сега наистина заприлича на дългогодишна бездомница.

— В никакъв случай — побърза да я увери той. — Беше ли тук в нощта, в която се взриви онзи автобус?

— Аз бях — потупа се по гърдите дрипавият мъж.

Знам, без малко да отвърне Роби, но се спря навреме.

Този клошар започваше да го тревожи. Говореше почти като нормален човек.

Дали си спомня, че ме е виждал?

— Разпитваха ли ви другите агенти? — попита той, обръщайки се и към тримата.

Мъжът трепна и оголи зъби, доловил вой на приближаващи се сирени. После започна да вие.

— Всички бяхме там — обади се втората жена. — Тръгнахме си веднага след експлозията. Полицията сигурно не допуска, че сме видели нещо.

— Как се казваш? — погледна я Роби.

— Даяна.

— Фамилия?

Лицето й отново се разкриви от страх.

— Нищо не те заплашва, Даяна — успокои я той. — Обещавам, че никой няма да те докосне с пръст. Тук сме, защото искаме да разберем кой вдигна във въздуха хората в онзи автобус. Ще ти задам няколко въпроса и приключваме.

— Фамилията ми е Джордисън.

— Хей! — хвана го за ръката бездомникът. — К’во става с топлата храна?

— Идва — отвърна Роби, побутна Даяна и двамата тръгнаха към кафенето.

В момента, в който я зърна, мъжът зад бара сбърчи вежди и понечи да я прогони, но Роби му показа значката си.

— Тя е с мен.

Онзи се дръпна назад, а Роби поведе Даяна към една маса в дъното.

— Поръчай си каквото искаш — каза той и й подаде едно меню от купчината на съседната маса. После отиде на бара. — Искам храна за вкъщи — обяви той и бързо си даде поръчката.

Върна се при Даяна и седна срещу нея. Към масата се приближи млада сервитьорка.

— За мен само кафе — рече Роби и въпросително погледна Даяна.

Жената се изчерви от неудобство. Откога ли не беше влизала в ресторант? За повечето хора поръчването на храна в заведение е най-простото нещо на света, но това очевидно не беше така за бездомниците, които спяха по парковете или направо на улицата, върху вентилационните решетки. Те търсеха хляба си в кофите за боклук.

— Американска закуска — обяви той, посочвайки с пръст едно от предложенията в менюто. — В нея има всичко — яйца, препечени филийки, бекон, мюсли, кафе и сок. Какво ще кажеш? Бъркани яйца, портокалов сок?

Жената със сигурност приличаше на човек, който може да погълне цял тон витамин С и протеини. Тя кимна леко и подаде менюто на сервитьорката, която изобщо не посегна да го поеме.

— Приятелката ми си поръча американска закуска — каза Роби. — Кафето и сока може да донесете веднага. Благодаря.

Момичето се отдалечи да изпълни поръчката. След малко се върна с две кафета и чаша портокалов сок. Той предпочиташе кафето си черно, но Даяна си сложи сметана и няколко пакетчета захар. По-голямата част от пакетчетата на масата бяха изчезнали в джоба й. Роби вдигна глава и видя, че мъжът на бара му маха. Там чакаха две книжни торбички и пластмасов държател с чашите кафе.

— Отивам да занеса храната на приятелите ти и веднага се връщам — обърна се към Даяна той.

Жената кимна, избягвайки погледа му.

Роби плати сметката, грабна торбичките и напусна заведението.

Роби завари един млад репортер с позната физиономия да кръжи около неговия човек и другата жена като акула около останките на потъващ кораб.