Дейвид Балдачи - Забравените

Но тези чувства трябваше да почакат. Тази нощ нямаше да разбива мутри. Освен при крайна необходимост.

Тръгна на зигзаг през ливадата, на известно разстояние от дърветата, които бяха накичени със сензори за движение. Миг по-късно се шмугна зад близките храсти, за да избегне един от пазачите, довършващ рутинната си обиколка. А после го атакува в гръб.

Пазачът рухна на земята. Обилна кръв рукна от раната на главата му. Но Мечо знаеше, че не се е случило нищо фатално. Беше нанесъл удара с цел да го нарани, но без да го убива. Той беше от хората, които владееха това умение.

Така се сдоби с оръжието на пазача. Полуавтоматичен пистолет „Смит & Уесън“ 44-ти калибър плюс един МР5. По негово мнение това беше твърде тежко въоръжение за патрул, който охранява жилищна сграда. Независимо от богатството на собственика й. Още повече че въпросното въоръжение трябваше да се умножи по шест според общия брой на охранителите. А това вече представляваше внушителна огнева мощ. Но законите за притежание на оръжие във Флорида открай време си бяха либерални.

Погледна към мъжа в краката си и неволно се усмихна. Това беше същият пазач, който сутринта му се беше развикал заради няколкото разменени думи с Кристи Мърдок. Може би даваше двойни дежурства.

Е, след този малък инцидент положително ще има възможност да си поспи на воля, каза си Мечо и продължи напред към къщата.

На алеята беше паркирано отлично поддържано бентли кабрио с антикварна стойност.

Вниманието му беше привлечено от някакъв шум в една от спомагателните постройки.

Оказа се, че идва от къщата за гости.

Погледна часовника си.

Нима бе възможно?

Промъкна се още малко напред. Слаба крушка хвърляше жълтеникава светлина върху предната част на сградата.

Пред вратата на къщата за гости дежуреше още един пазач. Пистолетът му беше в кобура, а МР5 висеше на ремък, преметнат през гърдите. Човекът видимо скучаеше. Между пръстите му проблясваше огънчето на цигара.

Значи не е истински професионалист, констатира Мечо. Хората, които знаят какво правят, никога не пушат на пост. Понякога да подушиш врага, преди да го видиш, е тънката линия, която разделя живота и смъртта. Също както онази частица от секундата, по време на която хвърляш цигарата и посягаш към оръжието си.

Достатъчно дълга, за да умреш.

Убит от някой, който е по-добър професионалист от теб.

Три секунди по-късно пазачът лежеше по гръб на тухлената настилка пред къщата. Мечо извади пълнителите от двете му оръжия и ги прехвърли в джоба си. После го замъкна зад близките храсталаци и предпазливо се промъкна към вратата.

Долитащите отвътре звуци бяха идентични с онези, които беше доловил сутринта.

Отвори вратата и се плъзна зад нея. Това не влизаше в първоначалните му планове, но той имаше навика да се възползва от всеки благоприятен шанс, който му се предоставя.

В къщата беше тъмно. Пое предпазливо напред, опипвайки стените. Спалнята беше в дъното на коридора, вдясно. След пет секунди беше там. Вратата беше открехната. Очевидно хората вътре бяха спокойни, защото знаеха, че пазачът е отвън.

Протегна врат и надникна. В стаята беше достатъчно светло благодарение на лунната светлина, която нахлуваше през прозореца.

Този път Питър Джей Лампърт беше отдолу.

Но жената върху него не беше Криси Мърдок.

Беше Беатрис, младата прислужница, с която сутринта размени няколко думи.

Безупречната униформа я нямаше.

Беше чисто гола.

Ако Мечо беше имал някакви съмнения дали тялото й е толкова хубаво, колкото лицето и косата, те би трябвало да се разсеят напълно. Защото то беше направо изящно.

Беатрис беше възседнала работодателя си. Стиснал талията й с две ръце, той я блъскаше нагоре-надолу с много повече сила, отколкото беше нужна. Очевидно Питър Джей Лампърт обичаше да се отнася грубо с жените.

Стенанията й бяха различни от тези на Криси Мърдок. Издаваха по-скоро болка, отколкото удоволствие. Малките й гърди подскачаха, приятно закръглените й задни части буквално се смачкваха при съприкосновението с бедрата на Лампърт.

Мечо инстинктивно се стегна, готов за атака.

Но вместо да връхлети в стаята, той се дръпна назад, прекоси коридора и влезе в дневната. Мястото му се стори подходящо.

Направи това, за което беше дошъл, и побърза да излезе.

Пристъпи зад храстите, където лежеше пазачът, и му заби един ритник в главата. Все едно беше Питър Джей Лампърт.

Това го накара да се почувства добре.