Дейвид Балдачи - Забравените

Бълок стоеше на крачка от нея, а дежурният криминалист бавно обикаляше зоната на взрива, вероятно зает с някакви изчисления.

Шефът на полицията ги зърна и им махна да се приближат. За разлика от Бойд той изобщо не ги попита защо са заедно в късния нощен час и Пулър си спести фалшивите обяснения.

— Дойдох по най-бързия начин, шефе — бързо изрече Ландри.

— Изглежда, бомбата е била поставена под колата — промърмори Бълок. — Пострадали са и доста прозорци на сградата.

— Има ли врагове тоя Лампърт? — попита Пулър.

— По всичко личи, че има поне един — направи гримаса Бълок.

— Какво знаеш за него?

— Преди около пет години дойде от Саут Бийч и построи тази резиденция. Всъщност строежът започна още преди да се появи, и продължи почти три години.

— Как печели парите си?

— Чрез финансови операции или нещо от рода. Кой знае как подобни хора печелят парите си, дявол да ги вземе? Вероятно вземат нови дългове, за да платят старите.

— Предполагам, че в колата не е имало хора…

— Не.

— Друго?

— Не ти ли стига взривената кола? — изгледа го Ландри.

— Нападнати са и двама от пазачите — добави Бълок. — Единият при оградата, а другият отсреща — пред къщата за гости. Открихме ги в безсъзнание, въпреки че и двамата са доста яки. Онзи, който ги е неутрализирал, със сигурност притежава изключителна сила. В крайна сметка се свестиха и успяхме да ги разпитаме. И двамата твърдят, че не са видели нападателя.

— А в момента някой отседнал ли е там? — попита Пулър, кимайки към по-малката сграда.

— Не.

— Ще ми позволиш ли да огледам мястото?

— Какво се надяваш да откриеш? — отвърна с въпрос Бълок.

— Обикновено отговарям на подобен въпрос чак след като открия нещо.

Пулър обърна гръб на двете ченгета и започна да обхожда периметъра. Тук-там се натъкваше на мъже с черни ризи и пистолети на кръста, които се препъваха в мрака. Охраната. Някой здравата им беше сритал задниците. А сега им предстоеше и повторение — вероятно от самия Лампърт.

Но защо бяха взривили колата? Послание ли беше това? И ако бе така, щеше ли да последва нещо друго?

Той погледна към голямата резиденция, потопена в ярка светлина.

После отново се извърна към тъмната къща за гости. Защо му бе на човек да има отделна къща за гости, когато живееше в резиденция, по-голяма от Белия дом? Вероятно за хората с такива доходи не ставаше въпрос за необходимост, а за задоволяване на желания.

Постепенно в главата му се очертаха и други възможности. Защо бе охранявана празната къща за гости?

Той се приближи към един от прозорците, включи фенерчето си и го насочи към цветната леха под него.

Нищо.

Тръгна да обикаля къщата, заковал поглед в краката си.

Нищо.

Успехът го споходи чак на третия опит.

Пред очите му изплуваха отпечатъци от стъпки. Огромни. Наложи обувката си върху една от тях. Оказа се по-малка, при това доста. Отпечатъкът принадлежеше на мъж, който носеше най-малко четирийсет и седми номер. Тоест огромен. Извади джиесема си и го засне.

Може би беше на някой от работниците, които поддържаха цветните лехи.

Обърна се към прозореца. Гледката към вътрешността на стаята, най-вероятно спалня, беше отлична.

Е, може би не ставаше дума за градинар. Още повече че отпечатъкът беше в близкия до прозореца край на лехата. Защо един градинар би се приближил толкова близо до сградата?

Следите не изглеждаха особено пресни. Беше му трудно да бъде точен. Тук най-вероятно имаше и напоителна система, а това означаваше, че отпечатъците не могат да се запазят повече от двайсет и четири часа, защото водата щеше да ги изтрие.

Сега му оставаше да разбере какво е наблюдавал непознатият с големите стъпала.

Вратата не беше заключена, но зад нея цареше непрогледен мрак. Пулър включи фенерчето, за да вижда къде стъпва.

Технически погледнато, той нямаше работа тук. Затова нямаше и особено желание да привлича вниманието на когото и да било. Напрегна въображението си и успя да получи приблизителна представа коя е стаята с въпросния прозорец.

Секунди по-късно вече беше в нея.

Наистина беше спалня. Ако се намираше в някой хотел, той със сигурност не би могъл да си я позволи.

Насочи вниманието си към леглото. Беше оправено, но като дългогодишен войник Пулър беше свикнал да вижда безупречно подгънати завивки, изопнати така, че хвърлената върху тях монета от четвърт долар да отскочи поне десетина сантиметра. Тези тук не бяха такива. Несъвършенствата веднага се набиваха на очи.