Дейвид Балдачи - Забравените

Внимателно се приближи към вратата, от която се влизаше в дневната. Над главата му се разнесе скърцане. Човекът беше на втория етаж. За миг се запита дали не е полицай, но се усъмни. Ченгетата биха обявили присъствието си. Но ако въпреки всичко се окажеше, че това е Хупър, положението ставаше доста сериозно. Като нищо можеше да се стигне до престрелка. Което на свой ред означаваше, че може да бъде арестуван по обвинение в убийство на полицейски служител. Разбира се, ако не се случеше обратното.

Пръстът му свали предпазителя. Много бавно и много внимателно. Докосването му до спусъка означаваше, че е готов за стрелба.

Нещо, в което не се съмняваше.

После зърна женска фигура на стълбите.

— На пода! — изрева Пулър с гласа на военно ченге, готово на всичко. — Лягай на пода или ще стрелям!

Жената не легна на пода, а нададе пронизителен писък и хукна да бяга.

Пулър я настигна още преди да се приближи до входната врата. Изви ръцете й на гърба и рязко я завъртя.

— Не ме наранявайте, моля ви! — извика жената. — Не ме наранявайте!

Пулър я пусна и отстъпи крачка назад. Дулото на пистолета му се наведе под ъгъл от четирийсет и пет градуса, но остана готово за стрелба. После той протегна ръка и включи настолната лампа.

— Коя си ти, по дяволите?

Жената беше около двайсет и пет годишна, с прибрана на конска опашка руса коса. Беше облечена с къси панталони от избеляла дънкова материя, прилепнала тениска в тъмнозелен цвят и джапанки с надпис „Корона“.

— Аз съм Джейн Райън, а ти кой си?

Думите й прозвучаха доста предизвикателно, но очите й не се отделяха от дулото на пистолета.

— Джон Пулър — отвърна той и й показа значката си. — Старши армейски следовател.

— Боже мили! — възкликна тя. — Ти си племенникът на Бетси!

— А ти си нейната асистентка. Или по-скоро си била.

— Откъде знаеш това?

— Въпросите ги задавам аз! — отсече той. — Какво търсиш тук?

Тя разтвори чантата, която носеше през рамо.

— Дойдох да си прибера някои неща, които бях оставила горе в спалнята. Яке и панталон. Мислех да ги взема при следващата си визита, но се оказа, че няма да има такава.

— Съжалявам, че те изплаших — промърмори Пулър и пъхна пистолета си в кобура.

— Няма нищо. Поне се убедих, че имам здраво сърце. Иначе да съм получила инфаркт.

Беше висока около метър и шейсет и пет и изглеждаше в добра форма. По мускулите на стройните бедра и изключително стегнатата фигура Пулър заключи, че редовно тича.

— Много ми е мъчно за леля ти — прошепна тя. — Беше добър човек. Установиха ли причината за смъртта й?

— А ти как разбра?

— Бях тук, когато откриха тялото й. Всъщност отивах при друг клиент, който живее на същата улица. Патрулките бяха отпред, а малко по-късно се появи и катафалката. Едно от ченгетата ми каза, че са я открили мъртва в задния двор. Това е всичко, което знам. Помислих си, че е получила инфаркт или нещо такова…

— Официалната причина за смъртта е удавяне — рече Пулър.

— Как така удавяне? — учуди се тя. — Нали са я намерили в задния двор?

— Паднала е във фонтана.

— Но той е съвсем плитък!

— Вероятно при падането си е ударила главата и е изгубила съзнание.

— Какъв ужас!

— Ако е изпаднала в безсъзнание, не е имало нито болка, нито паника. Но въпреки това смъртта й не е била от най-приятните…

— Кой е намерил тялото?

— Съседът.

— Сладкиша ли?

— Да.

— Сигурно е съсипан. Те бяха много добри приятели. Един до друг представляваха доста интересна гледка — Той нисък и дебел, тя висока и слаба. Винаги съм я оприличавала на възрастната дама от сериала „Златните момичета“. Като малка го гледах по телевизията.

— Знам го — кимна Пулър.

— Беше адски упорита и независима — добави Джейн. — Понякога ми създаваше проблеми, но винаги съм се възхищавала на силния й дух.

— Да, този дух е типична черта на нашето семейство — рече Пулър. — Сладкиша спомена, че си помагала и на него…

— О, да. Аз имам много клиенти в Парадайз. Непрекъснато съм в движение.

— Местна ли си?

— Не. Дори не живея в Парадайз, а във Форт Уолтън Бийч, който е съвсем наблизо. Преселих се тук от Ню Джързи, вече ще станат пет години. Главно заради меката зима.

— То е ясно — кимна Пулър. — Какво беше физическото състояние на леля ми, преди да почине?

— Ами нормално за възрастта й. Имаше известни болки и си пиеше хапчетата. Освен това използваше проходилка. Беше много по-висока от мен, но напоследък доста се прегърби. Имаше хубави и лоши дни като всички нас…