Дейвид Балдачи - Забравените

Пулър извади картата си за самоличност и му я показа.

— Леля ви говореше много хубави неща за вас — усмихна се адвокатът.

— Не бяхме се виждали доста време — отвърна Пулър и усети как отново го обзема чувство за вина.

— Явно това не е променило дори на йота възхищението й от това, което правите.

— Аз съм обикновен войник.

— Не бъдете толкова скромен, агент Пулър. Аз никога не съм служил, но баща ми е участвал във Втората световна война. От леля ви научих за многобройните ордени и медали, с които сте били награждаван. Много впечатляващо.

Откъде ли е разбрала леля му, запита се Пулър. Със сигурност не от баща му. Старецът нямаше никаква представа за живота на синовете си.

— Опитах се да й звънна по телефона веднага след като баща ми получи писмото й. Никой не вдигна. Тогава не ми направи впечатление. А след това разбрах какво се е случило. Леля ми е имала и помощница — някакво момиче на име Джейн Райън.

— Познавам я — кимна Мейсън. — Много способно момиче. Има клиенти из целия град.

— Надявам се да се срещна с нея — каза Пулър, замълча за момент и добави: — Новината за смъртта на леля ми беше шокираща за мен…

— За мен също — въздъхна адвокатът. — Тя имаше физически проблеми, но изключителен дух. Бях убеден, че ще доживее сто години. — Той размести документите, пръснати върху бюрото. — Казвате, че е писала на баща ви? Затова ли пристигнахте?

— Да. Реших, че е крайно време да й дойда на гости. — Пулър спря дотук, защото нямаше намерение да споделя съдържанието на писмото. Изчака известно време, после попита: — Оставила ли е завещание?

— Да. Мога да ви запозная със съдържанието му, защото го прегледах веднага след като се обадихте.

— Слушам ви.

— С изключение на няколко дребни дарения тя е оставила всичко на вас.

Пулър се втренчи в него. Изобщо не беше очаквал подобно нещо.

— На мен ли? — объркано прошепна той. — А не на баща ми?

— Не, освен ако баща ви не се казва старши следовател Джон Пулър-младши.

— Той е генерал-лейтенант от резерва — поклати глава Пулър. — А аз съм старши следовател.

— В такъв случай получавате всичко — отсече адвокатът и вдигна глава. — Изглеждате ми доста изненадан…

— Да, наистина — каза Пулър. — Вече ви споменах, че не сме поддържали контакт от много години. Дори не знаех, че е наясно със сегашната ми длъжност, която заемам съвсем отскоро.

— Не е имала деца, а съпругът й си отиде. Чувал съм я да казва, че би искала да има син като племенника си Джон. Гордееше се с вас и много ви обичаше.

След тези думи Пулър се сви, сякаш беше получил удар в бъбреците.

— Ясно — промърмори той, вероятно защото не знаеше какво друго да каже.

— Освен дома си тя имаше и някои инвестиции. Преди да влезете във владение на собствеността й, ще трябва да се премине през няколко юридически процедури и да се изготви нотариален акт. Страхувам се, че това може да отнеме цяла година.

— Не е проблем. Не ми трябват пари.

— Имам списък с личните й вещи. Правя го с всичките си клиенти. Така ще знаете с какво точно разполагате. Ако искате, мога да ви дам копие.

Пулър повдигна рамене, после кимна. Адвокатът извади от бюрото си няколко листа, пришити с телбод.

— Списъкът е съвсем актуален, правихме го преди около месец.

— Тя каза ли ви защо?

— Не. Обикновено се срещахме веднъж в годината, за да бъдем сигурни, че всичко е актуално и тя не е решила да предприеме някакви промени.

— Разбирам — кимна Пулър и сведе поглед към списъка. В него фигурираха най-различни неща — книги, картини, бижута, малка колекция от порцеланови фигурки и други подобни неща, които нито му трябваха, нито го интересуваха.

— Ще ми дадете координатите си, за да ви държа в течение относно хода на процедурите — добави Мейсън. — Когато прехвърлим къщата на ваше име, ще можете да правите каквото пожелаете — да живеете в нея, да я давате под наем, да я продавате…

— Ясно.

— Освен това Бетси притежава доста солиден портфейл от акции и ценни книжа. През годините е направила няколко много сполучливи инвестиции. За всичко това също имам подробен списък.

— Добре.

— Не ми правите впечатление на човек, който се интересува от тези неща — подхвърли адвокатът.

— Никога не съм имал собствен дом. И не съм сигурен, че знам как изглежда една акция…

— Започва да ми става забавно — засмя се Мейсън и го изгледа с интерес. — Повечето наследници ги искат сега и веднага.

— Кога за последен път разговаряхте с леля ми?