Дейвид Балдачи - Забравените

Адвокатът се облегна назад и сключи ръце на тила си. Под мишниците му имаше петна от пот, въпреки че в кабинета беше хладно.

— Нека си помисля — каза той. — Май беше миналия четвъртък. Тя ми се обади.

— Как ви звучеше?

— Ами как, нормално.

— За какво ви се обади?

— За рутинни неща. Имаше нужда от информация за стойността на капиталовложенията си.

— Не беше разтревожена от нещо, така ли?

— Не усетих нищо такова — отвърна Мейсън и свали ръцете си.

През годините Пулър беше разпитвал хиляди хора. Някои от тях казваха истината, но повечето лъжеха. И ги издаваха дребни неща. Леко ускорено дишане. Загуба на визуален контакт. Прибрани край тялото и напрегнати ръце. Един малък пашкул от жестове и мимики, предназначен да прикрие лъжата. Но в деветдесет процента от случаите добрият следовател я разкриваше.

Опирайки се на всичко това, Пулър беше сигурен, че адвокатът току-що го излъга. Но не знаеше до каква степен.

Не каза нищо. Остави на Мейсън да формулира въпроса, който би трябвало вече да е задал — разбира се, ако казваше истината.

— Мислите ли, че леля ви е била разтревожена от нещо?

Пулър не отговори веднага. Спомни си едно от заключенията на Бетси:

Хората не са такива, каквито изглеждат .

Запита се дали в тази категория попада и Грифин Мейсън.

Сега съжаляваше, че съдържанието на писмото стана достояние на полицията, но вече беше късно.

— Не знам — отговори на въпроса той. — Вече ви казах, че дълго време не поддържах никакъв контакт с нея.

Мейсън внимателно го погледна, после сви рамене.

— Наясно съм, че се случват инциденти, но това не ми помага да приема смъртта. Вие обаче имате утехата, че Бетси ви е чувствала достатъчно близък, за да ви остави всичко, което притежава.

— Случайно да имате ключове от дома й? — попита Пулър. — А също така и едно копие от завещанието за мен?

— Имам ключове — кимна Мейсън. — Преди известно време Бетси трябваше да се подложи на операция и ми остави един комплект за всеки случай. След операцията се опитах да й го върна, но тя настоя да остане при мен.

Адвокатът отвори чекмеджето на бюрото си и извади малка сребриста касета. Порови из съдържанието й и измъкна халка с два ключа.

— Ето ги. За предната и за задната врата. Дайте ми минута, за да направя копие на завещанието.

Ксероксът до стената забуча и няколко минути по-късно Пулър пое още топлите листове.

Той стана, извади една визитка от джоба си и я остави на бюрото.

— Това са координатите ми, от които със сигурност ще имате нужда в бъдеще.

Мейсън взе картичката.

— Сега ли ще отскочите до къщата? — попита той.

— Не. Утре сутринта.

— Колко време ще останете в Парадайз?

— Не знам — сви рамене Пулър. — Чувал съм, че дойдеш ли веднъж, много трудно си тръгваш от тук. Вярно е, нали?

После се обърна и напусна кантората.

Пулър паркира корвета на една пресечка от къщата, а останалата част от разстоянието извървя пеша. Беше взел решение да се отбие в дома на леля си още сега, въпреки че каза обратното на Мейсън. По пътя си отваряше очите за полицейски коли. Знаеше, че Хупър би се възползвал от всяка възможност да го вкара в ареста, въпреки че беше въоръжен с ключове и копие от завещанието на Бетси.

Пое по алеята и погледна към къщата на Сладкиша. Вече беше тъмно и той неволно си представи как „младежът“ купонясва в малките часове на нощта. Долови джафкането на Сейди отвътре, но продължи напред. Изведнъж му стана мъчно за собствената му животинка — котарака Дезо.

Отключи входната врата, влезе и затвори след себе си. В къщата цареше пълен мрак. Реши, че няма смисъл да привлича излишно внимание, и включи миниатюрното си фенерче-писалка. От предишната си визита беше запомнил разположението на стаите.

Прекоси кухнята и влезе в спалнята на леля си. Леглото беше оправено. Очевидно старата дама изобщо не си беше лягала във фаталната нощ. Вместо това се беше озовала в задния двор — доброволно или не, където животът й беше приключил.

Нощното шкафче до леглото беше отрупано с книги. От малък помнеше, че Бетси е страстна читателка. Явно беше останала такава и до последния си дъх. Плъзна лъча по заглавията. Книгите бяха главно кримки и трилъри. Леля му никога не си беше падала по любовните романи. Ако някога изобщо бе плакала, с положителност го бе правила по истински, а не измислени поводи.

Лъчът обходи горната част на шкафчето. Пулър рискува да включи настолната лампа, тъй като му трябваше по-силна светлина. Наведе се и веднага установи, че първото му впечатление се е оказало вярно. Върху плота се очертаваше едва видим правоъгълник, заобиколен от тънък слой прах. Взе от рафтчето някакъв роман с меки корици на Робърт Крейс и го наложи върху правоъгълника.