Дейвид Балдачи - Забравените

Оказа се, че спалнята й се намира след пералното помещение и стаята за телевизия. Най-после се озова в просторната дневна, която беше свързана с кухнята. Помежду им имаше тухлен плот.

В обзавеждането преобладаваха тропическите мотиви. До една от стените имаше газова камина, въпреки че дори през зимата температурата в района рядко падаше под десет градуса. Но той добре разбираше желанието на леля си да топли старите си кокали, без да се налага да цепи дърва, след дългите снежни зими на Пенсилвания.

Забеляза клавиатурата на алармата до входната врата. Зелената лампичка показваше, че не е включена — факт, който вече му беше известен след отварянето на задната врата. Дневната беше отрупана със снимки, повечето стари. Купчини от тях бяха по рафтовете, шкафовете и малките масички. Пулър се зае да ги разглежда една по една и скоро откри няколко, на които бяха с баща му и брат му, облечени в парадни униформи. Разбира се, в компанията на леля Бетси. Последната от тях беше направена непосредствено след като Пулър постъпи в армията. Запита се кога бе започнало разпадането на семейството, но не успя да открие отговора. Имаше доста снимки и на Лойд, покойния съпруг на Бетси. Беше малко по-нисък от нея, с жизнерадостно лице. На една снимка бяха само двамата. Лойд беше с униформата, която беше носил по време на Втората световна война, а Бетси се кипреше в мундир на Женския армейски корпус. Начинът, по който се гледаха в очите, беше доказателство за тяхната любов от пръв поглед — ако такова нещо изобщо съществуваше.

Отвън долетя някакъв шум.

Пулър се приближи до прозореца и отмести завесата. Един пръст, както винаги. След завръщането си от Близкия изток избягваше да се разкрива повече — както във физическо, така и в емоционално отношение. Правеше го само когато беше абсолютно наложително.

Патрулката спря до тротоара и шофьорът изключи двигателя.

Без сирена, без сигнални светлини. Явно двойката ченгета вътре бяха предпочели тихото промъкване. В следващия миг слязоха от колата, огледаха пустата улица и се насочиха към входната врата с пистолети в ръце.

Някой от съседите ги беше алармирал за появата на Пулър.

Мъжът беше същият плешив дебелак, който беше спрял до него в центъра на градчето. Партньорката му беше с пет сантиметра по-висока от него и изглеждаше в по-добра форма. Той беше як и широкоплещест от кръста нагоре, но с тънки крака. Прекалено много коремни преси и недостатъчно клякания. Приличаше на ветеран от армията, но Пулър си даваше сметка, че може и да греши. Може би го подведе снизходителното кимване, с което го беше удостоил при първата им среща.

Дебелият държеше 9-милиметровия си пистолет странно и дори непрофесионално, сякаш се беше учил от екшън героите по телевизията или на театрална сцена. За разлика от него жената се справяше много по-добре — държеше оръжието спокойно и с тренирана лекота, правилно разпределила тежестта на тялото си върху двата крака, с леко подгънати колене и извит торс, за да стесни максимално фигурата си като мишена. Приличат на професионалист и аматьор, появили са на участие в някакъв турнир, помисли си Пулър.

Силно се надяваше, че ако леля му е мъртва, разследването не е поверено на плешивия дебелак, който излъчваше некомпетентност.

След кратък размисъл Пулър реши, че е най-добре да съкрати неизвестността, главно поради опасението, че дебелакът ще вземе неволно да се простреля. Извади една снимка от рамката й и я пъхна в джобчето на ризата си. После отвори входната врата и излезе навън под яркото слънце на Парадайз.

— Не мърдай!

Заповедта дойде от жената.

Пулър се подчини.

— Ръцете на главата! — добави партньорът й.

— Да не мърдам или да си сложа ръцете на главата? — попита Пулър. — Не мога да направя и двете, а не искам да бъда гръмнат погрешка.

Униформените се приближиха. Единият отляво, другият отдясно.

Пулър забеляза, че жената гледа ръцете му, докато мъжът беше заковал очи в неговите. Жената беше права. Той не можеше да убива с очи, но в замяна на това беше в състояние за част от секундата да извади оръжие и да натисне спусъка. Без очите му изобщо да помръднат.

— Ръцете на тила с преплетени пръсти! — заповяда тя. — После лягаш по корем с разтворени крака и лице към земята!

— Отзад на колана имам М11 в кобур — каза Пулър. — А документите и служебната ми значка са в предния джоб на панталоните ми.

Ченгетата допуснаха грешката да се спогледат. Пулър спокойно би могъл да ги гръмне през двете секунди, които им бяха необходими за това. Но той се сдържа, давайки им шанс да доживеят залеза.