Дейвид Балдачи - Забравените

В отговор той просто махна по посока на океана.

Това видимо ги раздразни.

Най-дребният се стрелна напред с нож в ръка, очевидно подвластен повече на адреналина, отколкото на здравия разум. Мъжът реагира с изненадваща за едрото му тяло пъргавина. Обезоръжи с лекота побеснелия дребосък и го вдигна във въздуха с една ръка. Острието на ножа в другата опря в пулсиращата му сънна артерия. Последва рязко завъртане и силен замах. Ножът бръмна във въздуха и се заби в някаква дървена врата на пет-шест метра от тях.

После той пусна хлапето и бандата бързо се стопи в нощта.

Бяха млади, но глупостта им съвсем не беше безгранична.

На другия ден той работи в продължение на дванайсет часа срещу уговорената надница от осем долара на час. Платиха му още същата вечер в брой, като му удържаха за обяда, който се състоеше от бутилка вода, сандвич и пакетче чипс. После му удържаха по още един долар на час, оправдавайки се с повишените цени на бензина. Но парите не означаваха нищо за него. Напъха ги в джоба си, без да ги брои, а след това се качи в каросерията на един пикап, който щеше да го остави близо до квартирата му. През този ден температурата наближи трийсет и седем, а той прекара всичките си работни часове под палещите лъчи на слънцето. По-старите работници използваха всяка възможност да се скрият от жегата и влагата и непрекъснато обявяваха почивки, за да потърсят сянка. Но той продължаваше да работи, обръщайки внимание на горещината точно толкова, колкото на часовете, прекарани в неспокойните води на залива.

Когато човек вече е бил в ада, всичко останало му се струва ободряваща почивка.

Рано на другата сутрин седна в леглото. Гърбът му беше потен, тъй като наемът не включваше нормално работещ климатик. Сред вещите, които му бяха оставили, имаше мобилен телефон с няколко важни номера в паметта, плюс информацията, която щеше да му е необходима за изпълнение на задачата.

Всеки ден преглеждаше това, което се изписваше на екрана. Някои неща запомняше наизуст, а след това ги изтриваше, за да не попаднат в чужди ръце. Тази сутрин приключи бързо и огледа малката стаичка. Четири голи стени и един прозорец към улицата, през който долиташе глъчката на прибиращите се у дома нощни купонджии, забавлявали се на крайбрежието. Океанът беше далече от тук. Цените се вдигаха обратнопропорционално на разстоянието до него.

Трябваше да пътува до тук със самолет. Но в някакво градче на мексиканската граница, недалече от Браунсвил, Тексас, с мрачната репутация на едно от най-опасните места в света, в гърдите му се заби стреличка за дартс, намазана с упойваща субстанция. Всъщност беше извадил късмет, че само го упоиха. Събуди се в открито море с чувството, че е акула, попаднала в рибарска мрежа. Преди да му се открие реален шанс за бягство, беше принуден да изтърпи серия от прехвърляния на различни корабчета и платформи.

Напълни дробовете си с въздух и облегна гръб на стената. Крехката рамка на леглото изскърца под тежестта на тялото му. Бюрото подпираше заключената врата. Предпазна мярка срещу неканени нощни гости. Беше спал с нож в ръка. За всеки случай, ако неканените гости бяха решили да го убият. Залогът беше животът му. Както винаги.

Стана и се приготви да тръгва за работа.

Пулър спря корвета до тротоара и насочи поглед към къщата на леля си. След кратко колебание реши, че „Залез край морето“ е подходящо име за този квартал.

Къщата беше хубава и солидна, на два етажа, с гараж. Старата дама бе напуснала живота му далеч преди той да постъпи в армията. Отначало живееше в Пенсилвания заедно със съпруга си Лойд. Пулър помнеше, че се бяха преместили във Флорида преди двайсетина години, след като Лойд се пенсионира.

Почти не поддържаха кореспонденция помежду си. Брат му обаче й пишеше най-редовно. Но после Боби попадна в затвора, баща им превъртя и Пулър загуби всякаква връзка с Бетси Саймън — жената, която беше най-важният човек през детството му.

Той остана в колата още няколко минути, за да огледа обстановката. Спретнат квартал с хубави къщи и палми в дворовете. Но без луксозните имения, край които беше минал, преди да стигне тук. Те бяха досами океана, с огромни басейни, високи огради и автомобили от класата на „Бугати“ и „Макларън“.

Пулър никога нямаше да спечели много пари. Но не спираше да рискува живота и здравето си за сигурността на Америка. Това определено не се ценеше колкото способността да трупаш милиарди на Уолстрийт за сметка на обикновените граждани.