Дейвид Балдачи - Забравените

Хубав живот, стига да можеш да си го позволиш.

Пулър извърна глава към ясното небе, постоя малко под горещите лъчи и стигна до заключението, че времето му за слънчеви бани е изтекло. Армията не одобряваше безделието, независимо дали си в отпуск или не.

Той се върна при колата, почисти краката си от пясъка и обу мокасините си. Покрай него бавно мина патрулка с надпис „Парадайз — ПУ“ на вратите, украсен с превиващи се под вятъра палми. В нея имаше две ченгета.

Шофьорът беше як мъж с бръсната глава и слънчеви очила. Той намали скоростта, огледа колата на Пулър и му кимна.

Пулър му отвърна, питайки се какво ли иска да му каже. Във всички случаи беше препоръчително да си в добри отношения с местната полиция, включително и когато колите й са изрисувани с палми.

Партньорът на дебелия се оказа жена, която също го огледа през слънчевите си очила. Блондинка на трийсет и една-две. За разлика от колегата си тя не му кимна, а просто извърна глава, подхвърли нещо и патрулката потегли.

Пулър ги изчака да се отдалечат, после влезе в корвета и запали двигателя. Адресът на леля му вече беше вкаран в джипиеса. Машинката беше категорична, че до там са точно пет минути път.

Пет минути път, без да има никаква представа какво го очаква.

Като в боя. С тази разлика, че в боя имаше колеги и подкрепления.

Тук обаче беше соло.

След премеждията в Западна Вирджиния, където също бе отишъл сам, тази стратегия започна да му изглежда леко дразнеща.

Ако имаше късмет, Бетси Саймън щеше да му отвори лично и да го покани на чаша студен чай.

Той беше истинска находка за ландшафтната компания, защото беше силен за трима и се задейства като машина още от първия си работен ден.

След като избяга от плажа в нощта на двойното убийство, той насочи крадения велосипед към един не толкова живописен квартал на Парадайз. Там го чакаше квартира с предплатен за месец наем и добре зареден хладилник. Всъщност тя представляваше една стаичка четири на четири с малък кухненски бокс, но въпреки това се явяваше най-просторният дом в досегашния му живот. Чувстваше се истински щастлив, че я има. Остана затворен в нея в продължение на няколко часа. Нахрани се, възстанови водния баланс на организма си и проми раните си. След което се зае да обмисля следващите си ходове.

Повечето от обитателите на този квартал караха древни пикапи или коли с износени гуми и пушещи двигатели. Останалите се придвижваха с велосипеди или вдигаха палец пред автомобилите на по-състоятелните си съседи, за да стигнат там, накъдето са се запътили. Нощем районът беше опасен. Навън излизаха само онези, които се ползваха с протекциите на някоя от двете банди, контролиращи тази част на Парадайз. Тя се намираше далече от морето и туристите с фотоапарати. Тук живееха жени и мъже, които подстригваха трева, почистваха басейни, перяха дрехи и подреждаха жилищата на богатите си съграждани.

Той си позволи да излезе след залез-слънце, колкото да потвърди ангажимента си с една от най-големите ландшафтни компании в района. Мениджърът обяви решението си да го вземе на работа веднага след като огледа внушителната му фигура. По обратния път се сблъска с четирима млади членове на една от местните банди, гордо наричащи себе си dueños de la calle , или „кралете на улицата“.

Те го обкръжиха на тиха уличка и започнаха да го оглеждат, задавайки си въпроса дали ще успеят да се справят с този гигант. Приличаха на млади лъвици, оградили огромен слон. Държаха в ръце добре наточени ножове или ками, а издутите им ризи намекваха за скрито огнестрелно оръжие.

За разлика от младежите той изобщо не се питаше дали ще успеят да го победят. Беше абсолютно сигурен, че ще се справи с тях, независимо дали са въоръжени или не.

Вече знаеше как ще убие всеки поотделно, в случай че го нападнат. За него това не беше най-желаното решение, защото доста би усложнило мисията му. Но ако се опитаха да го убият, той просто нямаше да има друг избор.

Продължаваше да крачи напред, заобиколен от хлапаците. В един момент спря и бавно ги огледа. Те подхвърлиха нещо на испански, а той поклати глава и завалено обясни, че не говори езика. Това беше лъжа. Говореше испански, при това много добре, но искаше да ги разкара, без да ги улеснява в комуникацията. После подхвърли няколко фрази на родния си език просто за да ги извади от равновесие. Хлапаците действително се стъписаха.

Най-едрият от тях, вероятно изпълнен с желание да докаже, че не се страхува от гиганта, пристъпи по-близо и го попита на английски откъде е.