Дейвид Балдачи - Забравените

— Вече ви казах, госпожо. Бюджетът ми не го позволява.

— А колко можете да платите?

Пулър й каза.

— Бюджетът ви вече го позволява — обяви тя, след като набра нещо на компютъра си.

— Можете ли да го направите?

— Вече го направих — отвърна тя. — Получавате и безплатно джипиес устройство.

— Оценявам жеста ви.

— Аз пък оценявам вас .

Корветът беше златист на цвят и наистина супер. Пулър го изкара на пътя с чувството, че самият той е позлатен.

Пое на юг по магистрала 85, преминавайки край населени места с екзотични имена като Шалимар, Синко Баю и Форт Уолтън Бийч. После се включи в широката като самолетна писта Миракъл Стрип Паркуей и мина покрай остров Окалуса, който също беше част от обширната територия на военновъздушната база „Еглин“. Прекоси някакъв мост, който го отведе в градчето Дестин, продължи на изток и не след дълго пристигна в Парадайз.

Един поглед наоколо му беше достатъчен да разбере защо това малко градче носи име, означаващо рай. Всичко наоколо беше ново и лъскаво, очевидно висока класа, с изглед към океана, наподобяващ пощенска картичка. Направо на плажа се издигаха няколко модерни многоетажни постройки, предлагащи луксозни апартаменти под наем. Непосредствено до тях се намираше живописно пристанище с рибарски лодки, които изглеждаха извадени директно от някоя холивудска продукция. Наоколо имаше шикозни ресторанти и бутици, в които пазаруваха красиви жени. Беше пълно с лимузини, в сравнение с които корветът беше най-обикновена кола. Цялата атмосфера излъчваше недвусмисленото послание „Това тук е уникално кътче, хора“.

Пулър намери свободно място за паркиране, измъкна едрото си тяло от ниската кола с цената на доста усилия, а после бавно се огледа.

Беше с джинси, свободно падаща бяла риза с дълъг ръкав и мокасини на бос крак. Ризата скриваше кобура с пистолет M11 отзад на колана. Служебното му положение на агент в ОКР го задължаваше никога да не се разделя с оръжието си. Но дори без изискванията на устава той би се придържал към това правило.

Така ставаше, когато човек е изпълнявал мисии в Близкия изток. Там носенето на оръжие беше естествено като дишането. Иначе шансовете да оцелееш намаляваха драстично.

Слънцето продължаваше да се изкачва в небето. Беше горещо, но свежият бриз успяваше да пресуши капките пот, избили по челото му. Покрай него минаха няколко млади дами с добре оформени почти голи тела, които го удостоиха с продължителни погледи. Бяха преметнали на рамо чанти на „Кейт Спейд“ и „Ермес“ и потракваха с високите токчета на сандалите си „Джими Чу“.

Той обаче не реагира. Все още беше в отпуск, но това не означаваше ваканция. Появата му тук беше свързана с частна, но съвсем конкретна мисия.

Събу си обувките и се насочи към плажа, който беше само на няколко крачки. Никъде другаде не беше виждал толкова бял и ситен пясък. В Близкия изток беше различен — по-едър и груб. Или може би му се бе сторило така, защото именно върху онзи пясък враговете се бяха опитали да го ликвидират с всевъзможни оръжия — пистолети, пушки, самоделни бомби, а дори и с голи ръце. Тези неща пречеха на човек да оцени дадено място.

Водата също беше уникална. Вече разбираше защо са нарекли тази ивица Емералд Коуст — Изумрудения бряг. Спокойното море приличаше на огромна тепсия, пълна с блестящи зелени камъни. Дъската, на която отбелязваха състоянието му, беше оцветена в жълто, което означаваше леко вълнение със средна степен на опасност. Но той нямаше никакво намерение да плува.

Третата и последна фаза от обучението му в Школата за подготовка на рейнджъри беше проведена именно във Флорида. Но не в Парадайз, а сред блатата на Слънчевия щат, които бяха пълни с алигатори и отровни змии — най-вече мокасини, гърмящи и коралови. Пулър не си спомняше в радиус от двеста километра в онзи район да е виждал красавици по бански с чанти „Гучи“. А инструкторите бяха по-лоши дори от змиите и безмилостно гонеха рейнджърите от единия до другия край на блатистата територия.

Погледна летовниците, които седяха под сини чадъри или се изтягаха върху хавлиите си. Никога през живота си не беше виждал накуп толкова много голи дупета и жени по монокини. На всичкото отгоре значителна част от тях не бяха в най-добрата си физическа форма, което би трябвало да ги накара да се пооблекат.

Загорял спасител наблюдаваше морето от вишката. По-надолу друг негов колега пришпорваше моторна триколка по мокрия пясък.