Дейвид Балдачи: Забравените

— Мъжете от фамилия Пулър не споделят проблемите си.

Почти видя как брат му разочаровано клати глава.

— Кое поред е това семейно правило? Трето, четвърто?

— В момента за мен е номер едно — отсече Пулър.

Дали и аз ще свърша тук? — запита се Пулър, докато крачеше по коридорите на болницата за ветерани. Стана му тежко при вида на страдащите и осакатени възрастни хора, които някога са били войници.

Може би по-разумното решение е куршум в главата, помисли си той. Разбира се, когато му дойде времето.

Знаеше къде се намира стаята на баща му и подмина гишето на сестрите. Всъщност чу стареца далеч преди да го види. Годините и болестите бяха пощадили гласа на Джон Пулър-старши, който продължаваше да звучи като йерихонска тръба.

Когато беше на няколко крачки, вратата се отвори и в коридора се появи една изтощена медицинска сестра.

— Боже, колко се радвам, че дойдохте! — възкликна тя, зърнала Пулър. Позна го веднага, въпреки че не носеше униформа.

— Какъв е проблемът?

— Той е проблемът! През последните двайсет и четири часа непрекъснато пита за вас и буквално не млъква!

Пулър сложи длан върху бравата.

— Бил е генерал-лейтенант — въздъхна той. — За хората като него всичко е лично. Заложено е в тяхното ДНК.

— Желая ви късмет — отвърна сестрата.

— Това няма нищо общо с късмета — отвърна Пулър, влезе в стаята и затвори след себе си.

Облегна широкия си гръб на вратата и бавно се огледа. Стаичката беше малка, около три на три. Приличаше на затворническа килия. Фактически не беше по-голяма от помещението във военния затвор, където брат му щеше да лежи до края на дните си.

Обзавеждането се изчерпваше с болнично легло, ламинирано нощно шкафче, параван и един видимо неудобен стол.

Имаше още прозорец, малък гардероб и баня, оборудвана с метални дръжки за опора, и няколко бутона за повикване на персонала.

И накрая неговият старец Джон Пулър-старши, бивш командир на прочутата 101-ва въздушнопреносима дивизия „Крещящите орли“.

— Къде, по дяволите, се губиш, офицер? — попита Пулър-старши, присвил очи, сякаш го беше взел на мушка.

— Току-що се връщам от мисия. Чух, че нещо става, сър.

— Става, и още как.

Пулър пристъпи напред и спря пред леглото, в което лежеше баща му, облечен с бяла тениска и синьо долнище на пижама. Навремето висок почти колкото сина си, днес старецът се беше смалил до метър и осемдесет и пет — все още висок, но вече не някогашният строен и внушителен мъж. Косата около голото му теме беше бяла и сплъстена. В един момент леденосините му очи хвърляха мълнии, а в следващия губеха всякакво изражение.

Лекарите не бяха наясно какво точно се случва със здравето на Пулър-старши. Отказваха да му поставят конкретна диагноза — засега не говореха за алцхаймер или деменция — предпочитаха да използват думата „остаряване“.

Пулър се надяваше, че поне днес баща му ще бъде достатъчно вменяем, за да му разкаже за писмото. Или да му го покаже.

— Разбрах, че сте получили писмо — подхвърли той. — Може би свръхсекретна комуникация от министъра на отбраната?

Баща му все още не си даваше сметка, че е напуснал армията, въпреки че оттогава бяха изтекли близо двайсет години. А синът избра да не разсейва заблудата му, за да го поддържа във форма и да имат тема на разговор. През цялото време се чувстваше глупаво, но лекарите бяха на мнение, че поне за момента подобно поведение е препоръчително.

Пулър-старши кимна и се намръщи.

— Изглежда, нещата са сериозни, офицер. Много съм разтревожен.

— Мога ли да го прочета, сър?

Баща му се поколеба. От погледа му личеше, че не е много сигурен кой стои пред него.

— Ще разрешите ли да го прочета, генерале? — настоя Пулър.

— Тук, отдолу — отвърна баща му и потупа възглавницата си. — Много ме разтревожи.

— Може ли, сър?

Баща му кимна и се надигна до седнало положение.

Пулър отмести възглавницата и вдигна отворения плик с назъбени краища. Адресът беше изписан с печатни букви. До болницата на ветераните, до баща му. Пощенското клеймо беше от Парадайз, Флорида. Мястото му звучеше познато. Погледна името на подателя в горния ляв край на плика.

Бетси Пулър Саймън. Ето защо градчето ми е познато .

Това беше леля му, сестрата на баща му. По-възрастна от него с почти десет години. Съпругът й се казваше Лойд Саймън и беше починал преди много години. По онова време Пулър беше на мисия в Афганистан. Спомни си, че баща му беше драснал няколко реда, за да му съобщи новината. Оттогава насам се беше сещал за леля си изключително рядко. Не знаеше защо. Но сега изведнъж тя получи цялото му внимание.