Дейвид Балдачи - Забравените

Беше написала писмо, което беше разтревожило баща му. Може би трябва да разбера защо, каза си Пулър. Надяваше се, че не става въпрос за изгубен домашен любимец, неплатена сметка или, не дай си боже, повторна женитба на старицата, която съобщава радостната вест на брат си.

Не, това последното беше изключено.

Измъкна единичния лист от плика и го разгъна. Беше от плътна скъпа хартия с изящен воден знак. След още пет години със сигурност вече нямаше да се произвеждат такива. Кой в днешно време пишеше писма на ръка?

Концентрира се върху разлетия ръкописен текст, който изпълваше листа. Беше изписан със синьо мастило, което изпъкваше много добре на кремавата хартия.

Писмото съдържаше три абзаца. Пулър ги изчете внимателно, два пъти поред. Най-отдолу леля му беше написала „С много обич, Джони. Бетси“.

Джони и Бетси?

Това изведнъж превърна баща му в почти нормален човек.

Почти .

Вече разбираше защо старецът се е разстроил от писмото. Защото беше ясно, че и леля му е била разстроена, когато го е писала.

Нещо ставаше в Парадайз, Флорида. Нещо, което не й харесваше. Писмото не предлагаше подробности, но написаното пробуди любопитството на Пулър. През нощта се случвали странни неща. Хората не били такива, каквито изглеждали. Имала чувството, че нещо не е наред. Не назоваваше имена, но писмото завършваше с молба за помощ. Не от брат й.

Тя изрично подчертава, че се нуждае от моята помощ .

Леля му сигурно беше разбрала, че е военен следовател. Най-вероятно от баща му, но може би и сама. Професията му не беше тайна за никого.

Сгъна писмото и го прибра в джоба си. Погледна към баща си, който беше заковал очи в малкия телевизор, прикрепен на стената посредством метална стойка. На екрана течеше предаването „Вярната цена“ и Пулър-старши изглеждаше искрено заинтригуван от него. Освен 101-ва дивизия този човек беше командвал в боя армейски корпус от пет дивизии с близо сто хиляди отлично обучени бойци. Но това не му пречеше да гледа с интерес някакво шоу, в което участниците се опитваха да отгатнат цените на разни стоки за всекидневна употреба и да получат онази от тях, чиято цена са познали.

— Може ли да задържа писмото, сър? — попита Пулър.

Очевидно доволен, че синът му се е появил по негова заповед, възрастният човек се успокои и загуби интерес към него. Той само вдигна ръка и му направи знак, че е свободен.

— Разреши проблема, офицер. Очаквам да докладваш след изпълнението на задачата.

— Ще дам най-доброто от себе си, сър.

Въпреки че баща му изобщо не го гледаше, той стегнато отдаде чест, завъртя се на пети и тръгна да си върви. Направи го, защото при предишната визита буквално избяга, обзет от гняв и отвращение, докато баща му продължаваше да крещи след него. Ала старецът явно беше забравил този инцидент. Както и много други неща. Но в съзнанието на Пулър остана колкото ясен, толкова и грозен спомен.

Този път обаче баща му се обади в момента, в който протягаше ръка към бравата.

— Погрижи се за Бетси, офицер. Тя е голяма работа.

Пулър се обърна и срещна втренчения му поглед. Леденосините очи изведнъж бяха възвърнали предишния си блясък. Очевидно беше напуснал територията на „Вярната цена“.

— Заемам се, сър. Можете да разчитате на мен.

По пътя към изхода се сблъска с лекуващия лекар на баща си. Оплешивяващ и слаб, този човек беше добър медик и работеше тук за много по-малко пари, отколкото би могла да му осигури дипломата от Йейл.

— Как е той? — попита Пулър.

— Добре, според очакванията. Физически все още е в изключителна форма. Не бих се пробвал на канадска борба срещу него. Но горе нещата продължават да се влошават.

— Какво може да се направи?

— Приема лекарствата, които по принцип се предписват на хора в неговото състояние. Но те няма да му помогнат. Процесите са необратими, поне засега, въпреки че вече има няколко обнадеждаващи открития. Според мен ще продължава да се влошава, Джон. Засега бавно, но с течение на времето все по-бързо и по-бързо. Съжалявам за ужасната новина.

Пулър му благодари и закрачи към изхода. Отдавна знаеше всичко това, но не спираше да пита, сякаш очакваше, че някой ден отговорът ще бъде различен.

Излезе от болницата и се насочи към колата си. По пътя отново измъкна писмото. Леля му услужливо беше написала и телефонния си номер в Парадайз. Стигна до колата, седна на калника и започна да го набира.

Просто не обичаше да отлага нещата, които могат да бъдат свършени веднага.