Дейвид Балдачи - Забравените

— Какво, по дяволите, е М11? — попита мъжът.

— Армейската версия на „Зиг Р228“ — каза жената, изпреварвайки отговора на Пулър.

Той я огледа с нов интерес. Беше висока около метър и седемдесет, с прибрана на тила руса коса. Стройна стегната фигура, сигурни движения на танцьорка, здрави ръце.

— Ако ми разрешите бавно да бръкна в джоба си, ще ви покажа значката и личните си документи — добави той.

Този път жената не погледна партньора си.

— Коя част? — попита тя.

— Седемстотин и първи отряд, Куонтико, Вирджиния — бързо отвърна той.

— ОКР или ВП?

— ОКР. На длъжност СС.

Тя изпревари въпроса на партньора си и преведе:

— Старши следовател.

— Била си в армията? — погледна я с любопитство Пулър.

— Не аз, брат ми.

— Мога ли да извадя документите си? — попита той.

— Много бавно — предупреди мъжът и пръстите му се стегнаха около ръкохватката.

Погрешен ход, помисли си Пулър. Стискането на оръжието увеличава с над трийсет процента шансовете за грешка. Но в момента не му беше до изчисления, защото имаше реална опасност този тип да го гръмне, без да иска.

— Само с два пръста! — добави жената. — Другата си ръка дръж на главата. — Гласът й беше твърд и спокоен. Това му хареса. За разлика от своя партньор тя отлично владееше нервите си.

Пулър извади с два пръста документите си. Най-напред служебната карта, а след това значката. Едноокият орел на ОКР върху значката не можеше да се сбърка.

Двете ченгета се приближиха достатъчно, за да поемат документите. Това стори жената, докато мъжът продължаваше да го държи на мушка. Лично той би предпочел да бъде обратното, защото мъжът беше достатъчно скован и объркан, за да натисне спусъка погрешка.

Тя вдигна очи, сравнявайки снимката с оригинала.

— Добре — рече. — А сега ще прибера оръжието ти, докато изясним нещата.

— Кобурът е отзад на колана ми.

Тя го заобиколи, а партньорът й продължаваше да се цели в него.

Ръцете й ловко опипаха крачолите му. После Пулър усети как повдигат ризата му и измъкват пистолета. Секунда по-късно тя отново се изправи пред него, хванала оръжието му с два пръста за дулото.

— Получихме сигнал за незаконно проникване — поясни тя. — Какво търсиш тук?

— Това е домът на леля ми Бетси Саймън — отговори той. — Дойдох да я видя. Никой не ми отвори и реших да мина отзад.

— Доста път си бил, чак от Вирджиния — промърмори партньорът й и продължи да държи пистолета си насочен в главата на Пулър.

— Накарай го да прибере пищова — подхвърли Пулър, обръщайки се към жената. — Иначе като нищо ще стане някоя беля.

— Свободно, Бари — изкомандва тя. — Документите му са автентични и вече няма оръжие… Джон Пулър значи — промърмори тя. — А Бетси Саймън е твоя леля?

Той кимна и присви очи в опит да разчете служебния бадж на униформата й, но слънцето му попречи.

— А вие сте?

— Полицай Ландри — отвърна тя и му върна документите. — Черил Ландри. А партньорът ми е полицай Бари Хупър.

— Случайно да имате представа къде може да е леля ми?

Ландри хвърли нервен поглед към колегата си, който не убягна от вниманието на Пулър.

— Отзад се натъкнах на някои интересни неща — бързо добави той. — Да не й се е случило нещо?

— Защо мислиш така? — подозрително го изгледа тя.

— Доста странни следи около фонтана и по тревата наоколо. Сякаш някой е използвал носилка. Предполагам, че с нея е пренесен човек. Може би леля ми?

— Бяхме първите, които се отзоваха — тихо отвърна Ландри.

— На какво?

— Жената, която живее тук, се е удавила в малкия басейн отзад — побърза да обясни Хупър.

Партньорката му сбърчи вежди, погледна го укорително и промърмори:

— Съжалявам, агент Пулър. По всичко личи, че е било нещастен случай.

Пулър мълчеше, опитвайки се да смели неочакваната новина. От една страна, не беше изненадан, но от друга, му се искаше да не е разбрал правилно и жертвата да се окаже друга жена, а не собствената му леля.

— Ще ми обясните ли какво се е случило? — попита той.

— В момента реагираме на подаден сигнал за незаконно проникване, а нарушителят си ти! — сопнато отвърна Хупър. — Нямаме никакво намерение да си бъбрим с теб. Отдавна трябваше да ти щракнем белезниците и да ти прочетем правата!

— Той е прав — добави Ландри, гледайки го право в очите. — Изобщо не знаем дали Бетси Саймън, в чиято къща те заварихме, наистина е била твоя леля.

— В джобчето на ризата ми има снимка — отвърна Пулър. — Взех я от дневната й.