Дейвид Балдачи - Забравените

Ландри измъкна снимката и я разгледа.

— Направена е преди доста години — поясни Пулър. — Но ако някога сте виждали леля ми, със сигурност ще признаете, че не се е променила много. Самият аз съм си горе-долу същият — разбира се, с няколко бръчки повече. А на гърба са изписани имената ни.

Ландри погледна гърба на снимката и я подаде на Хупър.

— Това е той, Бари — промърмори тя.

— Все още не съм сигурен в нищо — мрачно отвърна партньорът й.

Пулър прибра снимката и сви рамене.

— Ами тогава да вървим в участъка и да изясним нещата. И без това възнамерявах да се отбия там, след като приключа с огледа.

— Вече ти казах, че старата дама е паднала във фонтана и се е удавила — изръмжа дебелото ченге. — Сто процента нещастен случай.

— Потвърден от съдебния лекар? — подхвърли Пулър.

— Още не знаем — поклати глава Ландри. — Но резултатите от аутопсията съвсем скоро ще бъдат готови.

— Било е нещастен случай — държеше на своето Хупър. — Жената е паднала във фонтана и се е удавила. Направихме много подробен оглед.

— Непрекъснато повтаряш едно и също — изгледа го Пулър. — Може би за да убедиш сам себе си, че е истина, а?

— Наистина прилича на нещастен случай, агент Пулър — обади се Ландри в очевиден опит да защити колегата си. — Разбирам, че е трудно да се приеме подобна трагедия, но се случват и такива неща. Особено с възрастни хора.

— Флорида е пълна с такива — добави Хупър. — Всеки ден мрат като мухи.

Пулър се обърна да го погледне, а след това направи крачка към него, сякаш за да подчертае разликата във височината помежду им.

— Не е така — рече.

— Какво не е така? — объркано го изгледа Хупър.

— Имам предвид сравнението с мухите. За твоя информация ще добавя, че в двайсет и пет процента от случаите аутопсиите показват различни причини за смъртта от тези, които се струват очевидни на всички.

— По-добре да тръгваме към участъка — примирително се обади Ландри. — Там ще изясним всичко.

— С вас ли ще пътувам, или да ви следвам с моята кола? — попита Пулър.

— Нямаш друг избор, освен да използваш патрулката — отсече Хупър, изпреварвайки партньорката си. — Окован с белезници и с прочетени права.

— Наистина ли ще ме арестувате?

— А ти не проникна ли с взлом в тази къща? — раздразнено реагира дебелото ченге.

— Влязох да проверя какво става с леля ми.

— А защо не се обади в полицията, след като си бил толкова загрижен? — засече го Ландри. — Щеше да бъдеш надлежно информиран.

— Може би имаш право, но аз просто не работя по този начин.

— Това означава ли, че армията си позволява лукса да оставя хората си да правят каквото си искат? — изръмжа Хупър. — Нищо чудно, че ни съсипват от данъци!

— Дори армията признава правото на отпуск на своите служители, полицай Хупър — не му остана длъжен Пулър.

— Колата ти остава тук — отсече Ландри. — Ще пътуваш в нашата, но без белезници и без четене на правата.

— Благодаря — кимна Пулър, но не пропусна да отбележи мрачния поглед на жената към колегата й.

— Това обаче ще се промени на мига, ако се окаже, че историята ти не се връзва — хладно го предупреди тя.

— Напълно справедливо — кимна той. — Но след като се уверите в моята легитимност, ще искам да видя тялото на леля ми. — След тези думи тръгна към патрулката и подхвърли през рамо: — Хайде, да вървим.

Двойката полицаи бавно го последваха.

Полицейският участък на Парадайз се намираше на две преки от брега на океана. Сградата беше двуетажна, наполовина облицована с камък, с покрив от оранжеви плочки и две палми отпред. Беше почти залепена за един хотел от веригата „Риц-Карлтън“ и приличаше по-скоро на кънтри клуб, отколкото на място, където ченгетата получават нарядите си и тръгват да преследват престъпниците със своите патрулни коли.

Пулър слезе от колата и бавно се огледа.

— Нарочно ли сте избрали това място? — подхвърли към Хупър той. — Може би за да сте близо до криминалните елементи, които обитават района?

Дебелото ченге се направи, че не го чува, хвана го за лакътя и го побутна към вратата на участъка. Вероятно все още беше с впечатлението, че води арестант, на когото липсват единствено белезниците и ехото от прочетените права в главата.

Отвътре сградата изглеждаше почти като отвън. Чиста, подредена, с качествено обзавеждане. Фактически Пулър за пръв път в живота си виждаше толкова подреден полицейски участък. Служителите, обитаващи прецизно разположените офиси, почти не им обърнаха внимание. Дрехите им бяха старателно изгладени и чисти, без нито едно петънце и изглеждаха скроени от някой стар, отдавна оттеглил се в пенсия майстор-шивач. Не звъняха телефони, никой не крещеше за адвоката си, твърдейки, че е невинен. Липсваха и отказващи да сътрудничат арестанти, които драйфат на пода. В коридора нямаше вмирисани на пот тлъсти ченгета, търсещи начин да получат миокарден инфаркт с помощта на стандартния автомат за шоколад и газирани напитки.