Дейвид Балдачи - Забравените

Жените седнаха отзад и се заеха да почистват и зареждат оръжията си.

Мечо се настани до Пулър и му обясни как да стигне до склада.

— Ще можеш ли да се сражаваш с тази рана? — попита той, без да го поглежда.

Във въпроса му нямаше съчувствие, а и Пулър не очакваше такова. Човекът просто искаше да знае какво е физическото му състояние. За да бъде сигурен дали може да разчита на него при сражение, или ще се наложи да компенсира.

На негово място Пулър би сторил абсолютно същото.

— Взех си болкоуспокоително от запасите в сака — отвърна той. — Мога да стрелям и да се бия, мога да понасям изпитания. Не се безпокой за мен, ще се справя.

— А жената с теб? Тя ще се справи ли?

— А твоята? — контрира Пулър.

— Винаги ли си толкова любезен?

— Дори не знам кой си — поклати глава Пулър. — Толкова по въпроса с любезността.

— Диас ще се справи.

— Карсън също.

В продължение на цяла минута пътуваха в мълчание. Единственият шум в купето беше потракването на оръжията, идващо от задната седалка.

— Казвам се Гаврил — промълви най-сетне Мечо. — Това е истинското ми име. Фамилията ми няма да ти говори нищо. А иначе всички ме наричат Мечо.

— Ти си българин — рече Пулър.

— Откъде знаеш?

— Преди години се сражавах в Ирак редом с българи. Страхотни бойци, а и много издържат на пиене. Няма им нищо, когато войниците от другите националности вече са под масата. Включително и руснаците.

— Руснаците ценят водката повече от златото — усмихна се Мечо. — Но на практика тя е парфюмирана вода и нищо повече. Няма как от нея да ти поникнат косми на гърдите.

— Служил ли си в армията?

— Да, преди време — помръкна усмивката на Мечо. — Но после нещата се промениха.

— Кои неща?

И двамата не забелязаха, че Карсън и Диас бяха приключили с работата си и напрегнато слушаха.

— Ами България вече не беше част от съветската империя. Но някои неща си останаха същите. Аз обичам страната си. Тя е красива, хората са добри. Работливи са и свободолюбиви. Което съвсем не може да се каже за някои от лидерите й. Те изобщо не заслужават уважението на народа. Иначе казано, можеше да ти се случи нещо, ако не си затваряш устата.

— Бил си в затвора?

— Защо ми задаваш такъв въпрос? — косо го стрелна Мечо.

— Защото Съветският съюз много си падаше по затворите и лагерите. А България дълго време беше негов сателит.

— Да — неохотно призна Мечо. — Може би по-дълго, отколкото искам да си спомням.

— А как се озова тук, за да преследваш търговците на роби?

— Аз съм от едно селце в югозападната част на страната. В планината Рила е. Далече е от големите градове. Трудолюбиви сме, работим здраво, а външни хора почти не идват. Семейството ми и до днес живее там.

— Но все пак са се появили външни хора, нали?

Мечо кимна и извърна глава към страничното стъкло, за да скрие сълзите в очите си.

— Да, появили се. По това време аз не бях там. Дошли с обещания за по-добър живот на младите. Образование, работа, все хубави неща. Събрали около трийсетина… — замълча за момент, после добави: — Сред тях била и най-малката ми сестра. Ние сме голямо семейство, а тя е много по-малка от мен. Когато е заминала, беше едва на шестнайсет. — Нова пауза. — Всъщност, не когато е заминала, а когато са я отвлекли …

— Били са събирачи на роби — вметна Пулър.

— Да — кимна Мечо. — Твърдо убедени, че едно планинско селце в България няма как да отмъсти за злото, което са му причинили. Нямаше ме, иначе нямаше да позволя това да се случи. Но аз съм обиколил половината свят и съм виждал какво ли не. За разлика от съселяните ми, които са добродушни и доверчиви. Прекалено доверчиви. Когато се върнах и научих какво е станало, реших да издиря сестра ми и останалите.

— Как се казва тя?

Въпросът беше зададен от Карсън, която се приведе напред и сграбчи широкото рамо на Мечо.

— Рада. Ето я…

Мечо извади снимката и я подаде назад.

— Какво хубаво момиче! — възкликна Карсън, а Диас кимна в знак на съгласие.

— Не прилича на останалите от фамилията — обяви с равен глас Мечо. — Всички те са като мен — едри и грозни.

— Ти не си грозен, Мечо! — пламенно възрази Диас. — Ти си човек, който се опитва да постъпи правилно. Няма нищо по-красиво от това!

— И я проследи чак до Лампърт, така ли? — попита Пулър.

Мечо не отговори, заковал поглед в снимката на момичето, която Карсън му върна.

— От това, което ми разказа, разбрах, че по-скоро е подходил от обратната страна — обади се вместо него Диас. — Чрез Стивен Рохас.