Дейвид Балдачи - Забравените

Или поне така си мислеше.

— Мечо?

Още преди да се обърне, позна кой произнася името му.

Криси Мърдок стоеше на няколко крачки от него със сандали в ръка. Беше облечена с лека бяла рокля, която вятърът увиваше около дългите й бедра.

— Какво правите тук? — попита той, без да помръдва от мястото си.

Тя се приближи и вдигна глава, за да срещне погледа му.

— Просто се разхождах, а после изведнъж те видях.

— Плажът на мистър Лампърт е по-хубав от този тук.

— Предполагам, че е така — каза тя. — Но съм изненадана, че го знаеш.

— Приятна разходка — рече той, обърна се и тръгна по обратния път към „Сиера“. Предупредителните камбани в главата му ехтяха с такава сила, че буквално го оглушаваха.

— Мечо?

Той спря, но не се обърна.

Усети пръстите й върху ръката си, но не я погледна.

— Разбрах, че си проявил интерес към местоположението на спалнята ми.

Това го хвана неподготвен. Беше очаквал друг въпрос.

Тя застана срещу него.

— Каква е причината за любопитството ти? Имам предвид друга освен очевидната.

— А каква е очевидната?

— Секс, разбира се — обезоръжаващо се усмихна Криси.

Той не отвърна на усмивката й. Нямаше причини да се усмихва. Тя беше подхванала странна игра. Която изобщо не беше игра. Нямаше място за игри, когато умираха хора.

— Съмнявам се, че охраната ще ме допусне до главната сграда.

— Е, сега не сме там, нали? Къде си отседнал?

Той се обърна и продължи напред по пясъка.

Тя го последва с пружинираща походка.

После той спря. Тя почти се блъсна в него.

— Е, каква е неочевидната причина?

Криси с нищо не показа, че е изненадана от въпроса.

— Не съм сигурна — отвърна тя. — Може би тъкмо защото е неочевидната.

— Към всичко ли се отнасяш така небрежно? — премина на „ти“ той.

— В града английският ти е значително по-добър — отбеляза тя.

— Уча бързо.

— Като за спалнята ми?

— Кой ти каза, че се интересувам от нея?

— Винаги съм предпочитала последните етажи. Те предлагат интересни перспективи.

— Към какво?

— Към много неща.

— Защо си отседнала у Лампърт?

— Защото придружавам мистър Уинтроп.

— Мъжът, на когото не му пука, че се чукаш с други?

— Има много такива мъже, Мечо.

— Аз не съм от тях.

— Не бих могла да си те представя такъв. — Тя се наведе и нахлузи сандалите си. — Дори по това време пясъкът все още е горещ. И тъй, къде си отседнал?

— Защо искаш да знаеш?

— Обичам да знам много неща.

Той се обърна и започна да се отдалечава.

— Мога да те открия — подвикна след него тя. — Сама, без чужда помощ.

Той спря и я изчака да приближи.

— Какво искаш?

— Може би това, което искаш и ти.

— Откъде знаеш какво искам аз?

— Може би не си толкова прикрит, колкото си мислиш.

Мечо заби поглед в лицето й.

— Проблемът е, че ми се струва малко вероятно и двамата да получим това, което искаме — добави тя. — Може да е по силите само на един от нас.

— Само на един от нас, значи — замислено повтори той. После се обърна и продължи да крачи. Този път тя не го последва и той не се обърна повече.

В крайна сметка май ще се наложи да я убия .

Това беше единствената мисъл, която се мярна в главата на Мечо.

— Джейн! — възкликна Грифин Мейсън. — Какво търсиш тук, по дяволите?

Изправен на прага на вилата си край залива Чоктахачи, адвокатът я гледаше втренчено. Беше по халат, с разрошена коса.

— Ние всъщност сме трима — подхвърли Пулър и застана вдясно от Райън, докато Карсън зае място от другата й страна.

Мейсън видимо пребледня.

— Да влезем вътре — рече Пулър. — Налага се да обсъдим някои неща.

— В момента не е удобно — промърмори адвокатът и нервно се озърна.

Още преди да се обърне с лице към неканените гости, тялото му отлетя назад, а халатът се разтвори и се видя, че под него е чисто гол.

— Не съм казал, че те моля да влезем — изръмжа Пулър и се надвеси над Мейсън, който се беше озовал на пода. — Къде са?

— Кой? — изскимтя Мейсън.

Пулър го сграбчи за раменете и го изправи на крака.

— Децата! — излая той. — Къде са?

— Какви деца?

— Диего и Матео.

Пулър усети острия поглед на Карсън и се обърна.

— Хрумна ми по пътя насам — поясни той. — Тоя мръсник може да си позволи хилядарка, за да си купи дете.

От съседната стая долетя някакъв шум. Пулър се стрелна натам и блъсна вратата.

— Не можеш да нахлуваш така, по дяволите! — изкрещя след него Мейсън.

— Мога, и още как! — задъхано изръмжа Пулър, после млъкна и се закова на прага.