Дейвид Балдачи - Забравените

— Но защо го е убил? — обади се Карсън.

Пулър премести ръката си върху рамото на Райън и леко го стисна.

— Някакви идеи? — попита той.

— Не. Никога не ми е споменавал подобно нещо. Не е имал причини да убива Сладкиша.

— Кога ти се обади да отидеш там?

— Снощи. Бях наблизо и много бързо стигнах до къщата.

— А защо Мейсън е бил там?

— Не знам. Може да се е отбил за едно питие. — На лицето й се появи крива усмивка. — Или да хапне някоя курабийка…

— Един възрастен човек е убит! — разтърси я Пулър. — Имаш ли нещо общо със смъртта на леля ми?

— Не, кълна се!

— Защо ли не ти вярвам? — изръмжа той.

— Казвам ти истината! — възкликна Райън.

— Е, това ще решат съдебните заседатели. А сега ми кажи къде е онзи дребен мръсник?

— Не знам.

— Не те чух — отново я разтърси той. — Опитай пак!

— Може би си е у дома? — попита Карсън.

— Не мисля — поклати глава младата жена.

— Защо? — втренчи се в нея Пулър.

— Има си друго място. Доста по-изолирано.

— Защо му трябва изолирано място?

— Просто му трябва. Понякога.

— Това има ли нещо общо с детските снимки в портфейла му?

— За какво говориш? — смаяно го погледна Райън.

— Педофил ли е този тип? — остро попита Карсън.

— Къде е това място? — почти я надвика Пулър.

— Северно от тук, близо до залива. Без съседи наблизо.

— Знаеш ли адреса?

— Да.

— Защо? Да не би и ти да си падаш по деца? — изгледа я той.

— Не, разбира се! — извика тя и очите й отново се насълзиха.

Пулър стисна рамото й за последен път, после повдигна брадичката й и впери поглед в очите й.

— Ще ти дадем шанс да поправиш нещата, Джейн — тихо, но отчетливо рече той. — Пръв и последен. Провалиш ли се, всичко свършва. Разбираш ли какво ти казвам?

Лицето й се разкриви от страх.

— Разбирам — прошепна тя.

Мечо изключи телефона.

Никога не беше разговарял толкова дълго. Може би защото мъжът насреща имаше важна роля за успешното изпълнение на задачата. Което бе известно и на двамата.

Системата беше проста — за да вземеш, трябва да дадеш. Мечо беше готов да му даде всичко, за да успее. Никога в живота си не бе искал нещо толкова силно.

— Трябва да го докажеш, Мечо — беше казал мъжът. — Думите са на разположение на всеки, който има уста и малко мозък.

— Ще го докажа — обеща той.

А сега трябваше да измисли как.

Напусна стаята си в „Сиера“ и се насочи към близката закусвалня. Хапна съвсем скромно за човек с неговите габарити. Никога не беше ял много. Просто защото никога не беше имал достатъчно за ядене. А когато човек прави това в продължение на години, стомахът му се свива и апетитът му намалява.

На практика обаче именно гладът го тласкаше напред, чак до ръба. Самодоволството и удобството бяха понятия, които нито приемаше, нито разбираше.

В замяна на това пиеше много вода. Все още не се беше възстановил от нечовешкото изтощение след онова отчайващо дълго плуване във водите на залива. И оттогава насам постоянно имаше чувството за недостиг на течности в организма си.

Плати храната с част от доларите, които беше спечелил от поддръжката на разкошното имение на Питър Лампърт.

Долари, които възприемаше като кървави пари. Вътре в себе си беше убеден, че този човек може да печели само кървави пари.

Огледа малкото помещение и остана доста изненадан да види двама униформени служители на полицията, които хапваха на една маса близо до вратата. Мъж и жена.

Мъжът беше нисък и широкоплещест, с бръсната глава. Жената беше висока и руса, с атлетична фигура. Двамата разговаряха оживено. Мъжът изглеждаше разстроен, а жената очевидно го успокояваше.

Голяма част от живота на жените преминава в подобни действия по отношение на мъжете, помисли си Мечо.

Стана да си върви и срещна погледите на ченгетата, които извърнаха глави в негова посока.

Той им кимна с нещо като усмивка и излезе.

По принцип не му пукаше за полицията. Възприемаше я като всеки друг враг, но обвързан да служи на закона.

Но никъде по света нямаше закон, който наказва хора като Питър Лампърт или Стивен Рохас. Те бяха прекалено умни и опасни, за да се тревожат от импотентните закони. Затова трябваше да бъдат наказвани по друг, по-недвусмислен начин.

Тръгна по улицата, усещайки как потта се стича по раменете и широкия му гръб. Реши да се поразходи по плажа, за да се разхлади на свежия океански бриз, преди да се прибере в стаята, превърнала се в истинска пещ.

Тръгна да прекосява пясъка. Не обръщаше внимание на хората, които се разхождаха по плажа, но вътрешните му антени си оставаха разпънати.