Джеймс Ролинс - Окото Господне

Сателитната траектория на световната карта заприлича на оръфан край на въже — главният компютър се опитваше да екстраполира различни аварийни траектории, като взимаше предвид множество променливи величини: турбулентността на горните атмосферни пластове, ъгъла на движение, скоростта, с която се разпадаше спътникът.

— Останките най-вероятно ще паднат по източната граница на Монголия! — съобщи специалистът, който следеше телеметричните данни. — А може би чак в Китай.

— От Пекин ще ги съберат, бъдете сигурни! — измърмори под нос командирът на 50-о космическо крило.

Пейнтър беше съгласен с него. Китай нямаше да пропусне пламтящите късове космически боклук, които се носеха към страната.

Генерал Меткаф стрелна Кроу с гневен поглед. Пейнтър знаеше значението му. Модерната военна техника на борда на спътника бе секретна. Не можеха да си позволят да попадне в чужди ръце.

Левият екран премигна за стотна от секундата, после пак почерня — последното изхълцване на умиращия сателит.

— Край! — обяви системният експерт. — Не регистрираме никакви излъчвания. Спътникът вече е обикновено парче метал.

Скоростта на телеметричните данни на централния екран бързо започна да пада и накрая лентата остана празна.

Д-р Шоу внезапно стисна Пейнтър за ръката.

— Нека покажат онзи последен кадър — помоли тя.

— От момента преди сателитът да престане да функционира.

Сигурно беше забелязала нещо необичайно в данните, нещо, което явно я плашеше.

Меткаф също я чу.

Пейнтър въпросително се втренчи в началника си.

— Направете го. Веднага!

Предадоха заповедта по командната верига. Инженерите и специалистите направиха фокусите си и след няколко безкрайни минути на редигитализация, изчистване и увеличаване на контраста на големия екран отново разцъфна последният образ от онова кратко премигване.

В залата се разнесе ахване.

Генералът се наведе към ухото на Пейнтър.

— Ако от спътника е оцеляло дори едно единствено отломъче, трябва да го намерим. Не бива да попада във враговете ни.

Кроу не възрази. Разбираше всичко.

— Вече имам оперативни агенти в района.

Меткаф озадачено се вторачи в него, питайки го с поглед как е възможно това.

„Чиста проба късмет“.

Щеше да се възползва от късмета си и незабавно да събере спасителен отряд. В момента обаче просто зяпаше екрана, неспособен да откъсне очи от него.

Виждаше се сателитен образ на Източното крайбрежие на Съединените щати, заснет от падащия сателит. Изображението беше достатъчно детайлно, за да се различават по-големите крайбрежни градове.

Бостън, Ню Йорк, Вашингтон.

Всички се бяха превърнали в тлеещи развалини.

17 ноември, 23:58 ч.

централно стандартно време

Макао, Китайска народна република

Бяха прекосили половината свят, за да търсят призрак.

Командир Грей Пиърс слезе от ферибота със среднощната навалица и се насочи към сградата на пристанището. Скоростният катамаран беше взел разстоянието от Хонконг до полуостров Макао за малко повече от час. Докато чакаше паспортната проверка в оживената сграда, Пиърс разкършваше схванатия си гръб.

Хората прииждаха на полуострова за специален фестивал с водни фенери в чест на кометата. Тази нощ течеше голям празник — пускаха фенери в езера и реки като жертви за духовете на мъртвите. Във водите около терминала като светещи цветя се поклащаха стотици пламъчета.

Съсухреният старец на опашката пред него носеше тръстиков кафез с жива гъска. И двамата изглеждаха еднакво намусени — в тон с настроението на Грей след седемнайсетчасовото пътуване.

— Защо ме зяпа тая патка? — попита Ковалски.

— Май не е само патката — отвърна Пиърс.

Здравенякът носеше дънки и дълъг шлифер и стърчеше цяла глава над Грей, което означаваше, че се извисява над всички наоколо. Неколцина души снимаха американския великан, като че ли сред тях се е озовала някаква годзила с груби черти и късо подстригана коса.

Грей се обърна към другите си спътници.

— Няма голяма вероятност да научим нещо от нашия човек тук. Нали ви е ясно?

Сейчан невъзмутимо сви рамене, но той усещаше напрежението й по бръчката между веждите й. Бяха дошли лично да разпитат човека. Тази среща беше нейната последна надежда да открие какво се е случило с майка й, изчезнала преди двайсет и две години, отвлечена от дома си във Виетнам от въоръжени мъже и оставила деветгодишна дъщеря. Сейчан смяташе, че майка й отдавна е мъртва — докато преди четири месеца не излезе на бял свят информация, предполагаща, че е възможно още да е жива. Бяха впрегнали всички ресурси и връзки на Сигма в разузнавателните общности, за да стигнат чак тук.