Джеймс Ролинс - Окото Господне

Най-вероятно щеше да се окаже задънена улица, но бяха длъжни да проверят.

Опашката пред тях най-после оредя и Сейчан се приближи до отегчения полицай. Носеше черни дънки, туристически обувки, широка смарагдовозелена копринена блуза, която отиваше на очите й, и кашмирена жилетка заради нощния хлад.

Поне се вписваше в обстановката — деветдесет и девет процента от пътниците бяха азиатци. Сейчан обаче имаше и европейска кръв и това й придаваше известна екзотичност. Слабото й лице и високите й скули сякаш бяха изваяни от светъл мрамор. Бадемовидните й очи блестяха като полиран нефрит. Мекота й придаваше само буйният водопад на косата й с цвят на гарваново крило.

Всичко това не остана незабелязано от полицая.

Когато пристъпи към него, дебелакът, чието шкембе силно опъваше униформената му куртка, се поизправи на стола си. Сейчан срещна погледа му и продължи напред с грациозността на лъвица, едновременно излъчваща могъщество и заплашителност. Подаде му паспорта си. Документите й бяха фалшиви, също като на Грей и Ковалски, но вече бяха издържали по-строгата проверка в Хонконг след полета им от Вашингтон.

Никой от тях не желаеше китайските власти да установят истинската им самоличност. Грей и Ковалски бяха оперативни агенти от Сигма, секретно поделение в АИОП, съставено от бивши командоси, които допълнително бяха получили различни научни специалности, свързани със защитата от глобални опасности. Преди да бъде принудена да се съюзи със Сигма, Сейчан беше изпълнявала мокри поръчки в международна престъпна организация. Макар че официално не работеше в отряда, тя оставаше негова тъмна сянка.

Поне засега.

След като Грей и Ковалски също минаха проверката, тримата излязоха и спряха такси. Докато чакаха колата да паркира до тротоара, Пиърс се огледа. Полуостровът и свързаните с него острови бяха като примамливо неоново море, над което кънтеше музика и човешки гласове.

Бившата португалска колония Макао се беше превърнала в нещо като Лас Вегас за южнокитайското крайбрежие, Мека на хазарта, вече задминал своя американски аналог по приходи. Само на няколко крачки от фериботното пристанище се издигаше златната кула на едно от най-големите казина в града, „Сандс Макао“. Твърдеше се, че струващият триста милиона долара комплекс се е изплатил за по-малко от година. Продължаваха да прииждат хазартни компании, които строяха нови казина. Общият им брой възлизаше на трийсет и три, всички в град шест пъти по-малък от Вашингтон.

Ала чарът на Макао не се свеждаше само до хазарта. Удоволствията, които предлагаше той, някои законни, повечето не, далеч не се ограничаваха до ротативките и масите за покер. Старата поговорка за Вегас важеше с пълна сила:

„Каквото се случва в Макао, си остава тук“.

Грей нямаше намерение да променя това положение. Докато чакаха, той зорко наблюдаваше тълпите. Някой се опита да го избута и да им отмъкне таксито, но Пиърс го отблъсна с протегната длан. Ковалски се вмъкна на предната седалка, а Грей и Сейчан се настаниха на задната.

Тя се наведе напред и скорострелно заговори на шофьора на китайски.

След малко вече летяха към целта си.

Сейчан се отпусна назад и подаде на Грей портфейла му.

Той го зяпна изненадано.

— Как…

— Взе ти го един джебчия. Докато си тук, трябва да си отваряш очите на четири.

От предната седалка се разнесе високият смях на Ковалски.

Пиърс се замисли и си спомни мъжа, който се опита да го избута на тротоара. Това беше хитрост за отвличане на вниманието, докато друг му бе задигнал портфейла, явно заедно с достойнството му. За щастие Сейчан също притежаваше известни умения, научени по улици не много по-различни от тукашните.

След изчезването на майка й я бяха разкарвали по мизерни сиропиталища из Югоизточна Азия, докато накрая престъпници я бяха прибрали от улицата и я бяха научили да убива. Всъщност при първата им среща тя рани Грей в гърдите — не особено приятен начин за запознанство. След унищожаването на бандата Сейчан отново осиротя и остана на произвола на съдбата, без никаква опора в новия свят.

Бяха я превърнали в убийца без корени.

Грей често си мислеше, че тя може да изчезне всеки момент и че няма да я види никога повече. Въпреки че през последните четири месеца се бяха сближили и рамо до рамо търсеха информация за съдбата на майка й, тя продължаваше да издига стена помежду им, макар да приемаше неговото другарство, подкрепата му и даже веднъж леглото му. Не че онази нощ се случи нещо. Просто работиха до късно и ставаше дума само за удобство, нищо повече. И все пак той не заспа и легнал до нея, се вслушваше в дишането й и усещаше лекото й потреперване насън.