Джеймс Ролинс: Окото Господне

Докато минаваше покрай кухнята, усети дъх на жасмин и зърна бледа светлина, процеждаща се под затворената врата на спалнята. Приближи се и я отвори.

Сейчан беше запалила свещи. Бе дошла по-рано от Хонконг, навярно усещайки, че той се нуждае от нея.

Лежеше на кревата му, опряна на лакът. Дългите й голи крака тъмнееха на фона на белия чаршаф. Извивките на гладкото й тяло се очертаваха подканващо в сумрака. Ала нямаше лукава усмивка, в поведението й отсъстваше предизвикателство — просто едва загатнато му напомняше, че и двамата са живи и не бива да го приемат като даденост.

Беше му разказала какво е чула в хижата на остров Олхон — за рака на монсиньор Верона, за последните думи между вуйчото и племенницата. В този момент Грей си спомни най-важния урок на Вигор за живота.

„Това е нещо временно, малък дар преди истинската благодат. Но не го хвърляй на вятъра, не го оставяй в килера, за да го използваш в бъдеще. Вземи го с две ръце…“

Той се приближи, като смъкваше дрехите си в движение и разкъсваше онези, които се съпротивляваха. Накрая застана гол пред нея.

И в този миг с всяка фибра на своето същество осъзна фундаменталната истина за живота.

„Живей сега… кой знае какво ще се случи утре“.

26 ноември, 10:17 ч. централноевропейско време

Рим, Италия

Рейчъл чакаше пред медицинския кабинет вуйчо й да излезе след консултацията при личния му лекар. Вигор беше дошъл в болницата единствено заради нейната настойчивост, защото тя всъщност нямаше сериозно основание да настоява за тези изследвания.

Вратата най-после се открехна. Рейчъл чу вуйчо си да се смее, докато се ръкува с доктора, после излезе.

— Е, надявам се, че това ще те успокои — каза й Вигор. — Намирам се в отлично здраве.

— А резултатите от скенера?

— Освен артрита на тазобедрените стави, нищо. — Той я прегърна през кръста и двамата тръгнаха към изхода. — Докторът каза, че след като на шейсет съм в такава форма, сигурно ще доживея сто години.

Рейчъл виждаше, че вуйчо й се шегува, но забеляза и присвитите ъгълчета на очите му, като че ли се опитваше да си спомни нещо.

— Какво има? — попита тя.

— Знам, че ти настоя да си направя профилактични изследвания за рак…

Рейчъл въздъхна достатъчно високо, за да го прекъсне.

— Съжалявам. Откакто се прибрахме от остров Олхон, просто имах лошо предчувствие, все едно си болен или нещо подобно. — Тя поклати глава. — Такава съм глупачка…

— Точно това е въпросът. Докато лежах вътре и скенерът бръмчеше около мен, почти бях сигурен, че си права.

— Само заради моята настойчивост.

— Възможно е… — Той не изглеждаше убеден и спря, преди да стигнат до вратата. — Трябва да ти кажа нещо, Рейчъл. Когато поставих кристалното Око върху кръста на свети Тома, усетих, че онова нещо ме пронизва, сякаш разкъсваше самото ми същество… или го разцепваше. Все едно ме връхлетя водопад от бяла светлина. Бях сигурен, че съм мъртъв. Но след миг се върнах обратно и в криптата се втурнаха Грей, Дънкан и Джейда, за да видят как съм.

Рейчъл стисна ръката му.

— Щастлива съм, че ти няма нищо.

Той я погледна.

— Докато се обръщах към тях, само за стотна от секундата ме обзе смазваща мъка, сякаш съм те загубил.

— Но аз бях добре — отвърна Рейчъл. „Е, почти“.

Спомни си онази сребърна монета, която се премяташе във въздуха и подскачаше по дъсчения под, докато Хуан Пак я настъпи. Беше бясна на Сейчан, задето им издаде къде са отишли Грей и другите.

После кореецът вдигна крак и отдолу се показа опакото на монетата.

„Тура“.

На лицето на Пак се изписа невероятно разочарование. Изведнъж я обзе увереност, че ако се е паднало ези, е щял да я убие.

— Все пак останах жива — каза Рейчъл.

— Да де, знам, защото след около минута в криптата влезе и ти. — Вигор отново я поведе към вратата.

— Но се чудя защо и двамата сме имали такива лоши предчувствия за другия. Тъй де, предполагам, че бих могъл да се разболея от рак. Ако някоя клетка в тялото ми натисне ключа в грешната посока — нагоре вместо надолу, — тялото ми спокойно може да бъде разядено от тумори.

— Ези или тура — промълви племенницата му.

Той й се усмихна.

— Толкова много неща в живота и смъртта са случайни.

— Звучи доста обезсърчаващо.

— Не и ако вярваш в онзи, който подхвърля монетата.

Рейчъл го погледна и завъртя очи към тавана.